Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 124 гласа)
Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

При редакцията след разпознаването е използвано първото издание на романа (изд. „Народна култура“, 1985 г.)

 

Издание:

Умберто Еко. Името на розата

ИК „Бард“ ООД, 2002

Превод: Никола Иванов, 1985


По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Court jester stockholm.jpg
Автор Умберто Еко
Първо издание 1980 г.
Италия
Издателство Бомпиани
Оригинален език италиански
Жанр роман
Вид исторически роман
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и която я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

ЕСТЕСТВЕНО, СТАВА ДУМА ЗА РЪКОПИС

На 16 август 1968 година попаднах на ръкопис, рожба на перото на един абат на име Вале — „Ръкописът на дон Адсон от Мелк, преведен на френски според изданието на дон Ж. Мабийон“ (отпечатан в манастира „Ла Сурс“, Париж, 1842 г). В книгата, допълнена с доста оскъдни исторически препратки, се твърдеше, че тя възпроизвеждала достоверно ръкопис от XIV в., намерен в Мелкската обител от този голям учен от XVII в., на когото дължим толкова много за историята на бенедиктинския орден. Тази находка (трета поред) ми доставяше наслада, докато се намирах в Прага, очаквайки едно скъпо за мен същество. Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град. Успях с премеждия да стигна австрийската граница при Линц и от там заминах за Виена с лицето, което очаквах; заедно продължихме нагоре по Дунава.

Обзет от голяма умствена възбуда, четях смаян страшния разказ на Адсон от Мелк; така се вживях в него, че побързах да го преведа почти на един дъх на няколко големи тетрадки на книжарница „Жозеф Жибер“, по чиито листа се пише толкова приятно, когато перото е меко. Така стигнахме до Мелк, където над един завой на реката се извисява прекрасният манастир, реставриран неведнъж в течение на вековете. Читателят навярно се досеща, че в библиотеката на манастира не открих никаква следа от ръкописа на Адсон.

Преди да стигнем до Залцбург; през една трагична нощ в малък хотел на брега на Мондзее връзката ми с лицето, с което бях тръгнал на път, прекъсна рязко, изведнъж и то си тръгна, като отнесе със себе си книгата на абат Вале — разбира се, не от зла умисъл, а поради бурното, ненадейно прекъсване на нашата връзка. Останаха ми само няколко тетрадки, изписани на ръка, остана ми и усещането за голяма душевна празнота.

Няколко месеца по-късно в Париж реших да доведа докрай своите изследвания. От малкото сведения, които бях успял да извлека от книгата, ми бяха останали доста подробни и точни данни:

„Стари аналекти или Сборник от няколко древни малки и големи трудове от всякакъв род: песни, писма, грамоти, епитафии и прочее, наред с Германския пътепис, плод на някои наблюдения и изследвания на Йоан Мабийон, свещеник и монах от ордена на свети Бенедикт към конгрегацията на свети Мавър. Ново издание, към което се прибави «Животът на Мабийон» и някои дребни съчинения, и по-точно «Проучване за евхаристичния хляб, квасен и неквасен», предназначено за високопреосвещения кардинал Бона. Притуря се и съчинение на испанския епископ Елдефонс за същия въпрос, както и писмата на Еузебий Роман до Теофил Гал за почитането на незнайните светии.“ Париж, издател Левек, 1721, с разрешението на Краля.

 

Намерих веднага „Старите аналекти“ в библиотеката „Сент Жьонвиев“, но за голяма моя изненада намереното издание се различаваше от първото по две подробности — най-напред по издателя на име Монталан и после по датата — две години по-късно. Излишно е да отбелязвам, че тези „Аналекти“ не съдържаха никакъв ръкопис от Адсон от Мелк; всеки може да установи, че те са сборник от кратки и съвсем кратки текстове, докато разказът, който преписах от книгата на Вале, заемаше неколкостотин страници. Допитах се до видни медиевисти като скъпия и незабравим Етиен Жилсон, но ми стана ясно, че единствените „Стари аналекти“ бяха тези, на които се бях натъкнал в „Сент Жьонвиев“. Прескочих до манастира „Ла Сурс“ в околностите на Паси, разговарях с любезния дон Арне Ланестед и се убедих, че никакъв абат на име Вале не е издавал книги, използвайки печатарските преси (такива изобщо нямаше) на манастира. Известно е нехайството на френските учени към посочването на достоверни библиографски препратки, но случаят надхвърляше и най-разумния песимизъм. Започнах да мисля, че съм попаднал на фалшификат. Вече нямаше как да се добера до книгата на Вале (пък и не се осмелявах да я поискам от лицето, което ми я беше отнело). Разполагах единствено с моите бележки, в които бях започнал да се съмнявам.

Има такива чудодейни мигове на голяма физическа умора и силна психомоторна възбуда, когато на човек започват да му се привиждат лица, с които се е запознавал в миналото. („Като възстановявам тези подробности, започвам да се питам дали те са действителни, или сънувам“.) Както научих по-късно от чудесната книжка на абат Бюкоа, на човек му се привиждат и книги, които още не са написани.

Ако не се бяха случили други неща, все още щях да продължавам да се питам откъде се е появил разказът на Адсон. През 1970 г., докато разглеждах сергиите на малка антикварна книжарница на улица „Кориентес“ в Буенос Айрес, недалеч от заведението „Патио дел Танго“, намиращо се на тази голяма улица, попаднах на испанския превод на книжката на Мило Темешвар „За използването на огледалата в играта на шах“; вече бях имал случай да говоря за нея в книгата си „Апокалиптици и интегрирани“, рецензирайки по-късната му книга „Продавачи на Апокалипсиси“. Ставаше дума за превода на изчезналия оригинал на грузински (Тбилиси, 1934 г.). Тук за голяма моя изненада се натъкнах на голям брой цитати от ръкописа на Адсон, взети не от Вале или Мабийон, а от отец Атаназиус Кирхер (но от коя книга?). Един учен човек, когото не смятам за уместно да назова, ме уверяваше, цитирайки индекси по памет, че големият йезуит никъде не споменавал за Адсон от Мелк. Но книгата на Темешвар беше пред очите ми, а епизодите, за които ставаше дума, се покриваха с тези от ръкописа на Вале (описанието на лабиринта не будеше никакви съмнения). Каквото и да писа по този въпрос Бениамино Плачидо, това означаваше, че абат Вале е съществувал, съществувал е и Адсон от Мелк.

Стигнах до извода, че спомените на Адсон имат голям дял в естеството на събитията, за които разказва той; всичко това е забулено в много и смътни тайни, отнасящи се както до автора, така и до местоположението на манастира, което Адсон премълчава упорито; бихме могли да допуснем, че става дума за областта между Помпоза и Конк; разумно е да предположим, че това място се намира на апенинския хребет между Пиемонт, Лигурия и Франция (все едно между Леричи и Турбия). А колкото до времето, когато стават описаните събития, това е краят на ноември 1327 г. Не може да се удостовери кога авторът е започнал да пише. Самият той отбелязва, че през 1327 г. е бил послушник и че когато се е заловил да пише своите спомени, е бил пред прага на смъртта; това ни навежда на мисълта, че ръкописът е бил създаден през последните десет или двайсет години на XIV в.

Нямах кой знае колко сериозни основания да дам за печат моя италиански превод на този тайнствен френски неоготски превод на латинското издание от XVII в. на една творба, писана на латински от немски монах към края на XIV в.

Какъв стил трябваше да възприема? Налагаше се да отхвърля като неоправдано изкушението да изходя от италианските образци от същото време. И то не само защото Адсон е писал на латински; от целия текст става ясно, че неговата култура (или културата на манастира, която му оказва очевидно влияние) принадлежи на време, което може да се определи с точност; става дума за многовековен сбор от знания и стилови обрати, типични за латинската традиция от ранното Средновековие. Адсон размишлява и пише като монах, незасегнат от революцията на простонародния език; той е свързан със страниците, приютени в библиотеката, за която разказва. Формирал се е, изучавайки патриотични и схоластични текстове, и неговият разказ (независимо от събитията, станали през XIV в., които Адсон споменава с безброй съмнения, и то винаги като чути от други) би могъл да бъде написан (изхождам от езика и от ерудираните цитати) през XII или XIII в.

От друга страна, няма съмнение, че превеждайки латинския език на Адсон на своя неоготски френски език, Вале си е позволил доста голяма свобода, и то не само в стилово отношение. Така например понякога действащите лица говорят за свойствата на билките, изхождайки очевидно от книгата за тайните, приписвана на Алберт Велики, която в течение на вековете е била допълвана безброй пъти. Адсон по всяка вероятност е познавал тази книга, но той цитира откъси, които звучат доста буквално било като рецепти от Парацелз, било като явни допълнения на едно издание на Алберт от времето на Тюдорите. По-късно установих, че когато Вале е преписвал (?) ръкописа на Адсон, в Париж е било популярно едно издание от XVIII в. на Алберт Велики и Алберт Малкия, в което били нанесени непоправими изменения. Все пак можем ли да бъдем сигурни, че текстът, от който изхождат Адсон и монасите в отбелязаните от него техни разговори наред с пояснителните бележки, тълкуванията и разните добавки, не е съдържал и анотации, продължили да подхранват по-късната култура?

Трябваше ли да запазя на латински език пасажите, които Вале не е сметнал за нужно да преведе може би за да запази атмосферата на времето? Нямах особени основания; може би постъпих така с мисълта да остана верен на източника… Премахнах излишното, запазих някои неща. Боя се, че съм постъпил като ония лоши автори на романи, които, вмъквайки в действието някой французин, го карат да възклицава „Парбльо!“ и „Ла фам, о, ла фам!“

С една дума, изпълнен съм със съмнения. Не знам как можах да събера толкова смелост и да представя ръкописа на Адсон от Мелк за автентичен. Може би защото съм се влюбил. Или пък, ако щете, това е начин да се отърся от многобройни отдавнашни кошмари.

Преписвам, без да се тревожа от проблема за актуалността. По времето, когато открих текста на абат Вале, властваше убеждението, че човек трябва да пише, като се ангажира само с настоящето, и то за да промени света. Днес, когато от това време са изминали десет, че и повече години, за литератора (възвърнал се към възвишеното си достойнство) е истинска утеха, че може да пише от обич към писането. Затова сега се чувствам свободен да разкажа историята на Адсон от Мелк само заради удоволствието да разказвам; за мен е истинска утеха и покой, че тя се отдалечава толкова назад във времето (днес, когато бдението на разума е прогонило всички чудовища, породени от неговия сън), далеч от нашето време, чужда по време на нашите надежди и на нашата увереност.

Защото това е разказ за книги, а не за всекидневни житейски незначителни случки, и прочитът му може да ни накара да кажем, също като големия подражател от Кемпис[1]: „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.“

 

УМБЕРТО ЕКО

5 януари 1980 г.

Бележки

[1] Томас от Кемпен (латинизирано — Кемпис, известен и като Кемпийски), 1379–1471, немски писател и монах аскет, написал редица аскетически съчинения, от които много в стихове; най-известният му труд е „Подражание на Христос“. — б. р.