Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXVI
КАК Д’АРТАНЯН КАТО МАГЬОСНИК ИЗВАДИ ВИЛА ОТ ЕДИН ДЪСЧЕН САНДЪК

Думите на краля за самолюбието на Мънк разтревожиха не на шега д’Артанян. През целия си живот лейтенантът владееше голямото изкуство да избира неприятелите си и когато се сблъскваше с безмилостни и непобедими врагове, това означаваше, че не беше можал по никой начин да постъпи другояче. Но гледищата се променят много в живота; всяка година носи промяна в начина на мислене. За една нощ може да се случи така, че онова, което вечерта се е виждало бяло, сутринта да се види черно.

И така, когато замина от Кале с десетте си нехранимайковци, д’Артанян искаше толкова да се срещне с Голиат, Навуходоносор или Холоферн, колкото и да кръстоса шпагата си с някой новобранец или да спори със своята хазайка. Тогава той приличаше на гладен ястреб, който напада овен. Гладът заслепяваше. Но когато д’Артанян се насити, когато забогатя, когато победи и можеше да се гордее с такава мъчна победа, тогава д’Артанян изгуби желание да рискува и почна да взема под внимание всички възможни неуспехи.

И така, като се връщаше от аудиенцията, той мислеше само за едно нещо, тоест да не засяга един тъй могъщ човек като Мънк, един човек, когото се мъчеше да не засята дори Чарлз II, макар че Чарлз II беше крал. Едва затвърдил се на трона, покровителствуваният можеше да има още нужда от покровител и следователно, когато се представи случай, не можеше да му откаже удоволствието да заточи господин д’Артанян или да го затвори в някоя кула на Мидълсекс, или да го удави при преминаването му от Дувър в Булон. Такива удовлетворения се дават от крале на вицекрале и не се смятат за кой знае каква голяма работа. Дори нямаше нужда от съдействието на краля, ако Мънк реши да си отмъщава. Ролята на краля би се ограничила само да прости на ирландския вицекрал действията му срещу д’Артанян. Едно te absolvo[1], казано със смях, или драскулките Charles, the king[2], сложени като подпис на един пергамент, щяха да бъдат съвсем достатъчни, за да успокоят съвестта на херцог Албимарл; и с тия две произнесени думи или с тия три написани думи клетият д’Артанян щеше да бъде погребан завинаги под развалините на своето въображение.

И после, крайно обезпокоително нещо за такъв предвидлив човек като нашия мускетар, той се виждаше сам и приятелството на Атос не беше достатъчно, за да го успокои. Разбира се, ако ставаше дума да се нанасят удари с шпага, мускетарят можеше да се надява на своя другар; но при деликатните отношения с един крал, когато някой нещастен случай можеше да помогне за оправдаването на Мънк или Чарлз II, д’Артанян познаваше достатъчно Атос, за да бъде уверен, че той ще защищава непременно честността на останалия жив и ще се задоволи да пролее много сълзи върху гроба на умрелия, а ако умрелият беше приятелят му, ще му съчини после надгробен надпис с най-гръмките суперлативи.

„Решително — мислеше си гасконецът и тая мисъл беше резултат от размислите му, които току-що предадохме, — решително трябва да се сдобря с господин Мънк и да се убедя, че е напълно равнодушен към миналото. Ако, да не дава господ, той се сърди все още и помни обидата, ще дам парите си на Атос и ще остана в Англия точно толкова време, колкото е необходимо да го разубедя; а после, тъй като имам добри очи и леки крака, щом видя най-малкия знак на враждебност, ще офейкам и ще се скрия у милорд Бъкингам, който ми се струва добро момче и на когото като награда за гостоприемството му ще разкажа тогава цялата история с диамантите. Тя може да злепостави само една стара кралица, която, омъжена за страшния скъперник господин Мазарини, може да си признае, че на младини е любила един хубав благородник като Бъкингам. Пусто да остане! Свършено, Мънк няма да ме победи. Е, хрумна ми една идея!“

Известно е, че д’Артанян не беше никак беден откъм идеи. През време на монолога си той закопча всички копчета до шията, а нищо не възбуждаше въображението му така силно, както това приготвяне за битка, наричано от римляните „запасване“. Пристигна съвсем запъхтян в дома на херцог Албимарл. Въведоха го при вицекраля с бързина, която доказваше, че го смятат за вътрешен човек. Мънк беше в работния си кабинет.

— Милорд — му каза д’Артанян с откровен израз, който гасконецът умееше да придава тъй добре на хитрото си лице, — милорд, дойдох да поискам съвет от ваша светлост.

Също тъй закопчан морално, както противникът му беше закопчан физически, Мънк отговори:

— Говорете, драги мой.

И лицето му изглеждаше не по-малко откровено от лицето на д’Артанян.

— Милорд, обещайте ми най-напред, че ще пазите тайна и ще бъдете снизходителен.

— Обещавам ви всичко, което поискате. Кажете, какво има?

— Ето какво, милорд: аз не съм напълно доволен от краля.

— А, наистина ли? А от какво не сте доволен, мили лейтенанте?

— Понякога негово величество се шегува много неприлично със своите слуги, а шегата, милорд, е такова оръжие, което наранява силно военните хора като нас.

Мънк се помъчи с всички сили да не издаде мисълта си; но д’Артанян го дебнеше тъй внимателно, че видя на лицето му едва забележима червенина.

— Но аз — отговори Мънк с най-естествен вид, — аз не съм неприятел на шегата, мили ми господин д’Артанян. Моите войници ще ви кажат дори, че много пъти в лагера слушах съвсем равнодушно и дори с известно удоволствие сатиричните песни, които долитаха от армията на Ламберт в моята и които сигурно биха дразнили ушите на по-чувствителен генерал от мене.

— О, милорд — рече д’Артанян, — зная, че сте съвършен човек, зная, че отдавна стоите над всички човешки слабости, но от шега до шега има разлика: колкото за мене, някои шеги могат да ме разсърдят до не знам къде.

— Може ли да се знае кои, my dear?

— Тия, които са насочени срещу моите приятели и срещу хората, които уважавам, милорд.

Мънк трепна едва доловимо, но д’Артанян забеляза движението му.

— А как — попита Мънк, — как топлийката, която драска друг, може да ви гъделичка кожата? Разкажете това, да видим.

— Милорд, ще ви обясня всичко само с няколко думи става дума за вас.

Мънк направи крачка към д’Артанян.

— За мене? — попита той.

— Да, и ето какво не мога да си обясня, може би защото не познавам характера на краля. Как му допуска сърцето да се шегува с човека, който му е направил толкова и такива големи услуги? Как да разбера, че гой се забавлява да насъсква лъв като вас срещу мушичка като мене?

— Но аз не виждам такова нещо — забеляза Мънк.

— Да, да, така е! Накъсо казано, кралят ми дължеше награда и можеше да ме награди като войник, без да измисля тая история с откупа, която ви засяга, милорд.

— Не, тя съвсем не ме засяга, кълна ви се — отвърна Мънк със смях.

— Вие не ме обвинявате, разбирам; вие ме познавате, милорд, аз съм тъй потаен, че по-скоро гробът ще разкаже някоя тайна, отколкото аз; но… разбирате ли, милорд?

— Не — отвърна Мънк упорито.

— Ако някой друг узнае тайната, която зная…

— Каква тайна?

— Ех, милорд! Тая нещастна тайна за Нюкасъл.

— А, за милиона на господин граф дьо Ла Фер ли?

— Не, милорд, не!… Посегателството срещу ваша светлост.

— То беше изпълнено добре, кавалере, нищо повече; и нямаше какво да се говори по това; вие сте храбър и едновременно хитър воин, което доказва, че съединявате качествата на Фабий и Анибал. Вие приложихте на дело вашите средства — силата и хитростта; срещу това също няма какво да се говори; аз трябваше да се погрижа сам за защитата си.

— Е, зная това, милорд, и не очаквах друго от вашето безпристрастие; ето защо, ако беше само това отвличане, пусто да остане, това нямаше да бъде нищо. Но другото…

— Какво?

— Подробностите на това отвличане.

— Какви подробности?

— Вие знаете, милорд, какво искам да кажа.

— Не, бог да ме убие!

— Другото… Наистина много е мъчно да се изговори.

— Другото?

— Ех, тоя проклет сандък! Мънк се изчерви явно.

— Тоя мръсен сандък — продължи д’Артанян, — дъсчен сандък, знаете ли!

— О, съвсем забравих за него!

— Дъсчен — продължи д’Артанян, — с дупки за носа и за устата. Наистина, милорд, всичко останало беше добре, но сандъкът, сандъкът! Решително това беше лоша работа.

Мънк не знаеше какво да прави.

— И все пак — продължи д’Артанян — няма нищо чудно, че направих това, аз, капитан, който търси приключения; но лекомислието на постъпката ми се извинява с важността на положението и освен това аз съм предпазлив и сдържан.

— О, повярвайте ми, господин д’Артанян — каза Мънк, — че аз ви познавам добре и ви ценя.

Д’Артанян не сваляше очи от Мънк и следеше какво става в ума на генерала, докато той говореше.

— Но не се отнася до мене — каза мускетарят.

— Ами за кого се отнася? — попита Мънк, който започваше да губи търпение.

— Отнася се за краля, който няма да си държи езика зад зъбите.

— Е, а ако говори, какво ще стане? — промърмори Мънк.

— Милорд — рече д’Артанян, — много ви моля, не Се преструвайте с човек като мене, който ви говори съвсем откровено. Вие имате право да се сърдите, колкото и да сте снизходителен. Че какво! Това не е мястото на един сериозен човек като вас, на един човек, който си играе с короните и скиптрите като фокусник с топки; това не е мястото за един сериозен човек, казах; да бъде затворен в сандък като някакъв рядък предмет от естествената история. Разбирате ли, от това ще се пукнат от смях всичките ви неприятели, а вие сигурно имате много, защото сте честен, благороден, великодушен. Половината от човешкия род ще се пукне от смях, ако ви представят в тоя сандък. А не е прилично да се смеят така с второто лице в кралството.

Мънк съвсем престана да се владее при мисълта, че ще го представят легнал в сандъка си.

Присмехът, както правилно беше предвидял д’Артанян, му подействува тъй, както не биха могли да му подействуват нито превратностите на войната, нито желанията на честолюбието, нито страхът от смъртта.

„Добре — помисли си гасконецът, — страх го е: аз съм опасен.“

— О, колкото за краля — каза Мънк, — не се страхувайте, мили господин д’Артанян. Кралят няма да се шегува с Мънк, кълна ви се!

Д’Артанян забеляза светкавицата, която блесна в очите му.

Мънк се успокои веднага.

— Кралят — продължи той — е толкова добър, толкова великодушен, че не ще пожелае зло на онзи, който му е направил добро.

— О, разбира се! — извика д’Артанян. — Аз споделям напълно мнението ви за сърцето на краля, но не за главата му: той е добър, но е лекомислен.

— Кралят няма да бъде лекомислен с Мънк, бъдете спокоен.

— Значи вие сте спокоен, милорд?

— От тая страна, да, напълно.

— О, разбирам ви! Вие сте спокоен от страна на краля.

— Казах ви вече.

— Но не и от моя, нали?

— Казах ви, струва ми се, че вярвам във вашата честност и в умението ви да мълчите.

— Така е, така е! Но помислете за едно нещо…

— За какво?

— Че не съм сам, че имам другари, и то какви!

— О, да, познавам ги!

— За нещастие, милорд, също и те ви познават.

— Е, какво?

— Какво ли? Те са там, в Булон, чакат ме.

— И вие се страхувате?…

— Да, страхувам се, че в мое отсъствие… Дявол да го вземе! Ако аз бях при тях, бих отговарял за мълчанието им.

— Не бях ли прав, като ви казвах, че опасността, ако има опасност, би дошла не от негово величество, колкото и да обича да се шегува, а от вашите другари, както казвате… Да се понасят подигравки от крал, все още се търпи, но от безделници… Goddam![3]

— Да, разбирам, непоносимо е; и ето защо, милорд, дойдох да ви кажа: „Не мислите ли, че би било добре да замина за Франция колкото се може по-скоро?“

— Разбира се, ако смятате, че вашето присъствие…

— Ще спре тия безделници ли?… О, в това съм напълно сигурен, милорд!

— Но вашето присъствие няма да попречи на слуховете да се разпространят, ако са вече пуснати.

— О, не са пуснати, милорд, отговарям за това. Във всеки случай, повярвайте ми, че твърдо се реших на едно нещо.

— Какво?

— Да счупя главата на първия, който разпространи тоя слух, и на първия, който го чуе. След това ще се върна в Англия да потърся при ваша светлост убежище и може би служба.

— О, върнете се, върнете се!

— За нещастие, милорд, тук не познавам никого освен вас, и вече няма да ви намеря или вие ще ме забравите в своите величия.

— Слушайте, господин д’Артанян — отговори Мънк, — вие сте очарователен благородник, необикновено умен и храбър; вие заслужавате всички земни блага; елате с мене в Шотландия и кълна ви се, така ще ви наредя във вицекралството ми, че всички ще ви завиждат.

— О, милорд, сега това е невъзможно. Сега имам да изпълнявам свещен дълг: трябва да пазя вашата слава; трябва да попреча на всеки лош шегаджия да не помрачи блясъка на името ви пред съвременниците, дори може би пред потомството.

— Пред потомството, господин д’Артанян?

— Е, без съмнение! За потомството всички подробности на тая история трябва да останат в тайна. Представете си, че тая нещастна история с дъсчения сандък се разпространи. Какво ще си помислят? Ще си помислят, че сте възстановили краля не от благородни подбуди, не по свободна воля, а вследствие на спогодба, сключена между вас двамата в Шевенинген. Колкото и да разказвам как е станала работата, няма да ми повярват; ще кажат, че аз съм получил своя дял от баницата.

Мънк се намръщи.

— Слава, почести, честност! — каза той. — Всичко това са празни думи!

— Мъгла — прибави д’Артанян, — мъгла, през която никой никога не може да види много ясно.

— Е, добре, тогава вървете във Франция, драги ми господине — рече Мънк. — Вървете, а за да ви направя Англия по-достъпна и по-приятна, приемете един подарък за спомен от мене.

„Крайно време беше“ — помисли си д’Артанян.

— На бреговете на Клайд — продължи Мънк — имам малка къща под дървета, котедж, както се нарича тука. При къщата има няколкостотин арпана земя. Приемете я!

— О, милорд…

— Там ще бъдете като у дома си и това ще бъде убежището, за което ми говорехте преди малко.

— Много ме задължавате при това положение, милорд! Наистина срам ме е!

— Съвсем не, господине — рече Мънк с хитра усмивка, — не вие, а аз ще ви бъда задължен.

Той стисна ръката на мускетаря и прибави:

— Ще наредя да напишат акта за дарение. И излезе.

Д’Артанян загледа след него и остана замислен, дори развълнуван.

— Най-после — каза той — ето все пак един честен човек. Тъжно е само, че прави всичко това от страх към мене, а не от любов. Е, искам той да ме обикне!

След това помисли една минута по-дълбоко и прошепна:

— Хайде де, каква полза? Той е англичанин!

И на свой ред излезе малко замаян от това сражение.

„И така ето ме собственик — мислеше си той. — Но, дявол да го вземе, как да разделя котеджа с Планше? Дали да му дам земите, а аз да взема замъка, или пък той да вземе замъка, а аз… Перу! Господин Мънк не би допуснал да деля с бакалин къщата, в която е живял! Той е много горд, за да допусне това! Впрочем защо да говоря на Планше за котеджа? Тоя недвижим имот придобих не с парите на дружеството, а с ума си; следователно той е само мой. Да вървим при Атос.“

И той тръгна към жилището на граф дьо Ла Фер.

Бележки

[1] Те absolvo (лат.) — освобождавам те (формула за опрощаване на греховете). — Б. пр.

[2] Charles, the king (англ.) — крал Чарлз. — Б. пр.

[3] Goddam! (англ.) — Дявол да го вземе! — Б. пр.