Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

II
ПРАТЕНИКЪТ

Госпожица дьо Монтале имаше право: конникът беше приятен наглед.

Той беше млад човек на двадесет и четири-двадесет и пет години, висок, строен и носеше с грация тогавашната прелестна военна униформа. Големите му фуниевидни ботуши прикриваха крак, от които госпожица дьо Монтале не би се отказала, ако й скимнеше да се преоблече като мъж. С едната ръка — ръцете му бяха тънки, но силни — той спря коня си насред двора, а с другата повдигна шапката с дълги пера, която хвърляше сянка върху сериозното му и едновременно простодушно лице.

Гвардейците се събудиха от канския тропот и скочиха.

Младият човек — почака единият от тях да се приближи до коня му, наведе се към него и каза с ясен и звънлив глас, които се чу дори от прозореца, където се криеха двете млади момичета:

— Пратеник до негово кралско височество!

— Аха! — извика гвардеецът. — Господин офицер, пристигна пратеник!

Но тоя добър войник знаеше добре, че никои няма да дойде, защото в целия отред имаше само един офицер, а и той живееше в дъното на замъка, в едно малко помещение, което гледаше към градините.

Ето защо войникът побърза да прибави:

— Господин кавалер, офицерът проверява постовете, докато отсъствува, ще бъде предупреден господин дьо Сен Реми, домоуправителят, — господин дьо Сен Реми! — повтори конникът и се изчерви.

— Познавате ли го?

Да разбира се. Съобщете му, моля ви се, за мене колкото се може по-скоро за мене на негово височество.

— Значи работата е бърза — каза гвардеецът сякаш на себе си, но с надеждата да получи отговор.

Пратеникът кимна утвърдително.

— В такъв случай — продължи гвардеецът — аз сам ще отида при Домоуправителя.

Между това младият човек слезе от коня. Докато другите войници разглеждаха с любопитство всяко движение на хубавия кон, първият войник се върна и попита:

— Извинете, господин кавалер, но Ще ми кажете ли името си, ако обичате?

— Виконт дьо Бражелон, от страна на негово височество господин принц дьо Конде.

Войникът се поклони ниско и се заизкачва леко по стълбището за предните стаи, сякаш името на победителя при Рокроа и Лане му даде крила.

Господни дьо Бражелон не беше успял още да завърже коня си за железните перила на стълбището, когато дотича запъхтян господин дьо Сен Реми. С едната ръка той поддържаше големия си корем, а с другата цепеше въздуха, както рибар цепи вълните с греблото.

— А, господин виконт, вие тук, в Блоа! — извика той. — Но това е цяло чудо! Добър ден, господин Раул, добър ден!

— Моите почитания, господин дьо Сен Реми.

— Колко госпожа дьо Ла Вал… искам да кажа, колко госпожа дьо Сен Реми ще бъде щастлива да ви види! Но елате. Негово кралско височество закусва, трябва ли да го прекъснем? Важна ли е работата?

— И да, и не, господин дьо Сен Реми. Все пак една минута закъснение би могла да не се хареса на негово кралско височество.

— Щом е така, да нарушим заповедта, господин виконт. Елате! Впрочем днес негово височество е в отлично настроение. И при това вие ни носите новини, нали?

— Големи, господин дьо Сен Реми.

— И навярно добри?

— Превъзходни.

— Тогава да вървим по-скоро, колкото се може по-скоро! — извика добрякът, като си оправяше дрехите по пътя.

Раул тръгна след него с шапка в ръка, малко смутен от тържественото дрънкане на шпорите му по паркета на огромните зали.

Щом той изчезна във вътрешността на двореца, на познатия Ни прозорец се показаха отново главички и оживен шепот издаде вълнението на двете млади момичета. Скоро те взеха някакво решение, защото чернокосата главичка изчезна, а русата остана на прозореца, като се криеше зад цветята и гледаше внимателно стълбището, по което господин дьо Бражелон влезе в двореца.

Между това предметът на толкова голямо любопитство продължаваше пътя си, като вървеше след домоуправителя. Шум от бързи стъпки, приятна миризма от вино и готвено месо, дрънкане на чаши и съдове го предизвестиха, че се приближава до целта.

Пажовете, прислужниците и лакеите, които се намираха в стаята пред трапезарията, приеха новодошлия с пословичната учтивост на тоя край. Някои от тях познаваха Раул, а почти всички знаеха, че идва от Париж. Би могло да се каже, че появата му спря за минута общата дейност.

Като чу шпорите в съседната стая, пажът, които наливаше вино на негово височество, се обърна като дете и не забеляза, че налива вино вече не в чашата на принца, а върху покривката.

Нейно височество, коя го не беше тъй погълната от мисли като славния си съпруг, забеляза разсеяността на пажа.

— Какво е това? — попита тя.

— Какво е това? — повтори негово височество. — Какво става там?

Господин дьо Сен Реми се възползува от благоприятната минута и мушна глава през вратата.

— Защо ме безпокоят? — запита Гастон, като сложи в чинията си дебел резен от сьомга — една от най-големите, които някога са плували в Лоара, за да бъдат уловени между Пембьоф и Сен Назер.

— Пристигнал е пратеник от Париж. О, но след закуската на ваше височество, имаме време.

— От Париж! — извика принцът, като изпусна вилицата си. — Пратеник от Париж, казвате вие? А от страна на кого идва тоя пратеник?

— От страна на господин принца — побърза да каже домоуправителят.

По това време така наричаха господин дьо Конде.

— Пратеник от господин принца? — рече Гастон с безпокойство, което забелязаха всички присъствуващи И което следователно удвои общото любопитство.

Негово височество помисли може би, че се е върнал в онова време на блажени заговори, когато всяко чукане на вратите го караше да се вълнува, когато всяко писмо можеше да съдържа държавна тайна, когато всеки пратеник служеше на много мрачна и много сложна интрига. Също така може би великото име на господин принца премина под сводовете на замъка Блоа като огромно привидение.

Негово височество отблъсна чинията си.

— Ще заповядате ли пратеникът да почака? — попита господин Дьо Сен Реми.

Един поглед на нейно височество вдъхна смелост на Гастон и той отговори:

— Не, не, напротив, нека влезе веднага!… Кси е той?

— Тукашен благородник, господни виконт дьо Бражелон.

— А, да, много добре!… Въведете го, Сен Реми, въведете го!

Като каза тия думи с обикновената си важност, негово височество така погледна служителите си, че всички — пажове, прислужници и коняри — оставиха салфетката, ножа и чашата и в пълно безредие се оттеглиха към втората стая.

Тая малка армия се раздели на две редици, когато Раул дьо Бражелон, които вървеше след господин дьо Сен Реми, влезе в трапезарията.

В минутата, когато остана сам, негово височество успя да придаде дипломатически израз на лицето си. Той не се обърна и зачака домоуправителят да доведе пратеника пред него.

Раул се спря при срещуположния край на масата така, че се намери между негово височество и нейно височество. От това място той се поклони много ниско на принца, много учтиво на принцесата, след това се изправи и зачака негово височество да му заговори.

От своя страна принцът почака вратите да бъдат затворени плътно; той не искаше да се обърне, за да се убеди в това със собствените си очи, защото такова движение би било недостойно за неговото величие; но той се вслушваше напрегнато в шума на бравата, които му обещаваше, че ще се запази тайната на разговора.

Когато вратата се затвори, негово височество вдигна очи към виконт дьо Бражелон и го запита:

— Изглежда, че идвате от Париж, господине?

— Току-що идвам, монсеньор[1].

— Как се чувствува кралят?

— Негово величество се радва на великолепно здраве, монсеньор.

— А снаха ми?

— Нейно величество кралицата майка страда все още от белите дробове. Но от един месец е по-добре.

— Доложиха ми, че идвате от страна на господин принца. Това е сигурно грешка.

— Не, монсеньор! Господин принцът ми поръча да предам на ваше кралско височество едно писмо. Ето го. Чакам отговор.

Раул беше малко развълнуван от тоя студен и церемониален прием; гласът му се сниши постепенно и се изравни с ниския глас на принца.

Негово височество забрави, че самият той беше причината за тая тайнственост, и страхът го завладя отново.

Той прие с тревожен поглед писмото на принц дьо Конде, разпечата го, както би разпечатал някакъв подозрителен пакет, и го зачете, като се обърна, за да не може никои да види израза на лицето му.

Нейно височество следеше, всички движения на височайшия си съпруг със също такава тревога, каквато изпитваше той сам.

Безстрастен и малко освободен от вниманието на домакините, без да мърда от мястото си, Раул гледаше през отворения прозорец пред него градините и статуите в тях.

— Ах! — изведнъж извика негово височество с весела усмивка. — Но това е една приятна изненада и крайно мило писмо от господин принца! Прочетете сама, ваше височество.

Масата беше толкова широка, че ръката на принца не можа да достигне ръката на принцесата. Раул побърза да предаде писмото и извърши това тъй ловко, че принцесата остана очарована и му поблагодари приветливо.

— Вие без съмнение знаете съдържанието на писмото? — се обърна Гастон към Раул.

— Да, монсеньор: най-напред господин принцът ми даде поръчката устно, а след това размисли и написа писмото.

— Хубав почерк — каза нейно височество, — но аз не мога да го разчета.

— Бъдете тъй любезен да прочетете на нейно височество, господин дьо Бражелон — рече херцогът.

— Да, прочетете, моля ви се, господине. Раул зачете.

Ето съдържанието на писмото:

„Монсеньор,

Кралят заминава зад границата; вие навярно сте научили, че скоро ще се извърши бракосъчетанието на негово величество. Кралят благоволи да ме назначи за квартирмайстер през време на това пътуване и тъй като зная колко би било приятно на негово величество да прекара един ден в Блоа, осмелявам се да поискам позволение от ваше кралско височество да включа вашия замък в маршрута си. Но ако неочакваността на такава молба може да Причини някакво затруднение на ваше кралско височество, моля да ми съобщите по моя пратеник, един от моите благородници, господин виконт дьо Бражелон. Моят маршрут ще зависи от решението на ваше кралско височество; ако не може да се мине през Блоа, ще насоча пътя си през Вандом или Роморантен. Смея да се надявам, че ваше кралско височество ще приеме молбата ми благосклонно като израз на безграничната ми преданост и на желанието ми да му бъда приятен.“

— За нас няма нищо по-приятно от това — каза нейно височество, която през време на четенето се беше вглеждала няколко пъти в очите на мъжа си. — Кралят тук! — прибави тя малко по-високо, отколкото трябваше, ако искаха да се запази тайна.

— Господине — рече негово височество на свои ред, като взе думата, — поблагодарете на господин принц дьо Конде и му изразете цялата ми признателност за удоволствието, което ми доставя.

Раул се поклони.

— Кога пристига негово величество? — продължи принцът.

— Кралят ще пристигне навярно довечера, монсеньор.

— Но тогава как щеше да се узнае отговорът ми, ако случайно беше отрицателен?

— Беше ми заповядано, монсеньор, да се върна колкото се може по-скоро в Божанси и да предам отговора на куриера, които веднага щеше да го предаде на господин принца.

— Значи негово величество е в Орлеан?

— По-близо, монсеньор: сега негово величество трябва да е пристигнал в Мьон.

— Дворът придружава ли го?

— Да, монсеньор.

— Ах, забравих да ви попитам за господин кардинала!

— Негово високопреосвещенство, изглежда, се радва на добро здраве, монсеньор.

— Неговите племеннички навярно го придружават, нали?

— Не, монсеньор; негово високопреосвещенство заповяда на госпожица Манчини[2] да заминат за Бруаж. Те пътуват по левия бряг на Лоара, докато дворът идва по десния.

— Какво! Госпожица Мария Манчини също ли напуска двора? — попита негово височество, сдържаността на когото започна да намалява.

— Госпожица Мария Манчини на първо място — отговори Раул скромно.

Бегла усмивка, едва забележим остатък от предишния му навик към заплетени интриги, освети бледите страни на принца.

— Благодаря ви, господин дьо Бражелон — каза тогава негово височество. — Вие не ще поискате може би да предадете на господин принца поръчката ми, тоест да му кажете, че неговият пратеник ми се е харесал много; но аз сам ще му кажа това.

Раул се поклони в знак на благодарност за ласкателния отзив.

Негово височество даде знак на принцесата и тя удари един звънец, които се намираше от дясната й страна.

Веднага влезе господин дьо Сен Реми и стаята се изпълни с хора.

— Господа — каза принцът, — негово величество ми прави чест, пожелал е да прекара един ден в Блоа; надявам се, че кралят, моят племенник, няма да се разкайва за благоволението, което оказва на дома ми.

— Да живее кралят! — извикаха с неизразим възторг всички служители и преди всички господин дьо Сен Реми.

Гастон наведе глава в мрачна тъга; цял живот той трябваше да слуша или по-скоро да търпи тоя вик: „Да живее кралят!“, които не се отнасяше за него. Отдавна престанал да го чува, той се беше успокоил; и ето сега едно кралско величие, по-младо, по-живо и по-блестящо, се изправяше пред него като ново, по-болезнено предизвикателство.

Нейно височество разбра страданията на тоя плах и недоверчив човек. Тя стана от масата; негово височество последва несъзнателно примера й; и всички служители, бръмчейки като пчели, заобиколиха Раул, за да го разпитват.

Нейно височество видя това движение и, повика господин дьо Сен Реми.

— Сега не е време за дрънкане, а за работа — каза тя с тон на домакиня, която се сърди.

Господин дьо Сен, Реми побърза да разпръсне кръга, които се беше образувал около Раул, и младият човек можа да излезе в предната стая.

— Надявам се, че ще се погрижат за тоя благородник — прибави нейно височество, като се обърна към господин дьо Сен Реми.

Добрякът затича веднага след Раул.

— Нейно височество ни поръча да ви нагостим тук — рече той. — Освен това за вас има квартира в замъка.

— Благодаря, господин дьо Сен Реми — отговори Бражелон, — но вие знаете с какво нетърпение желая да поднеса почитанията си на господин графа — моя баща.

— Зная, зная, господин Раул, поднесете му също и моите най-дълбоки почитания, моля ви се.

Раул се избави от стария благородник и продължи пътя си.

Когато минаваше под свода на преддверието, като държеше коня си за юздата, един нежен глас го повика от дъното на една тъмна алея:

— Господин Раул!

Младият човек се обърна изненадано и видя едно младо чернокосо момиче. То сложи пръст на устните си и му протегна ръка.

Това младо момиче му беше непознато.

Бележки

[1] Монсеньор — титла на принцове, висши сановници и други през Средните векове. — Б. пр.

[2] Манчини — италиански род, с които кардинал Мазарини бил в роднински връзки. Мария Манчини (1639–1715) — племенничка на Мазарини, в която бил влюбен младият крал Луи XIV. — Б. пр.