Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LX
БОЕН ПЛАН

Нощта беше вече много напреднала, когато абатът Фуке пристигна при брат си, придружен от Гурвил.

Разтревожени от предстоящите събития, тия трима мъже приличаха не на силни на деня, а по-скоро на трима заговорници, обединени от една обща мисъл за насилие.

Фуке се разхожда дълго време със сведен към пода поглед, като нервно потриваше ръце.

Най-после се реши, въздъхна дълбоко и каза:

— Абате, днес вие ми говорихте за хората, които издържате, нали?

— Да, господине — отговори абатът.

— Всъщност какви са тия хора? Абатът се заколеба.

— Не се страхувайте и говорете откровено. Не съм разположен нито да заплашвам, нито да се шегувам.

— Желаете да знаете истината ли, господине? Ще ви я кажа. Тия сто и двадесет души са мои приятели и участници в моите удоволствия. Те са ми верни като крадци на бесилка.

— И можете ли да се осланяте на тях?

— Във всичко.

— И няма ли да ви издадат?

— Аз ще остана напълно в сянка.

— А решителни хора ли са?

— Те ще изгорят Париж, ако им обещая, че сами ням а да изгорят.

— Това, което ви искам, абате — каза Фуке, като изтри капещата от челото му пот, — е да хвърлите вашите сто и двадесет души срещу посочените от мене хора в известен даден момент… Възможно ли е това?

— Не за първи път ще им се случи такова нещо, господине.

— Добре. Но тия разбойници ще нападнат ли… въоръжена сила?

— Навикнали са и на това.

— В такъв случай съберете пи всичките, абате.

— Добре! Где?

— На Венсенския път, утре, точно в два часа.

— За да отвлекат Лиодо и д’Еймери ли?… Ще има ли бой?

— И то сериозен. Страх ли ви е?

— Не за мене, а за вас.

— Ще знаят ли вашите хора какво правят?

— Те са прекалено умий, за да не отгатнат. Но един министър, който се бунтува срещу своя крал… се излага.

— Какво ви интересува, щом плащам?. Г. Впрочем ако падна, вие ще паднете заедно с мене.

— В такъв случай, господине, би било по-разумно да не предприемаме нищо и да оставим краля да получи това малко удовлетворение.

— Запомнете веднъж завинаги, абате, че Лиодо и д’Еймери са прелюдия към нашето разоряване. Повтарям: ако аз бъда арестуван, вие ще отидете в затвора; ако аз бъда в затвора, вие ще отидете на заточение.

— Господине, на ваше разположение съм. Какво ще заповядате?

— Това, което казах: искам утре да бъдат изтръгнати от лапите на моите неприятели двамата финансисти, които някои искат да принесат в жертва, когато има толкова ненаказани престъпници. Съобразно с това и вземете мерки. Възможно ли е?

— Възможно е.

— Посочете ми плана си.

— Той е извънредно прост. Обикновено стражата при екзекуциите се състои от дванадесет души.

— Утре те ще бъдат сто.

— Имам предвид това и предполагам дори, че ще бъдат двеста.

— Тогава ви са малко сто и двадесет души, а?

— Извинете, в една тълпа от сто хиляди зрители винаги ще се намерят десет хиляди разбойници или крадци; само че те не смеят да вземат инициативата.

— Е, какво?

— Значи утре на площада Греф, който избрах за място на действието, ще има десет хиляди помощници на моите сто и двадесет души. Едните ще започнат работата, а другите ще я довършат.

— Добре! Но какво ще направите със затворниците на площада Грев?

— Ще ги вкараме в някоя къща на площада; тогава стражата ще трябва да я обсади, за да си ги възвърне… А ето друга идея, още по-добра: някои къщи имат два изхода, единият към площада, а другият към улица дьо ла Мортелери или дьо ла Ванри, или дьо ла Тиксерандери. Затворниците ще влязат през единия и ще излязат през другия.

— Но измислете нещо по-сигурно.

— Ще се постарая.

— А аз измислих — извика Фуке. — Слушайте какво ми хрумна.

— Слушам.

Фуке направи знак на Гурвил, който сякаш го разбра.

— Един от моите приятели ми дава понякога ключовете на една къща, която държи под наем на улица Бодоайе и обширните градини на която се простират до една от къщите на площада Грев.

— Точно това ни трябва — каза абатът. — До коя къща?

— Една много посещавана пивница, фирмата на която представлява образа на света Богородица.

— Знам я — рече абатът.

— Прозорците на тая пивница гледат към площада, а задната врата води в един двор; между тоя двор и градините на моя приятел има вратичка.

— Отлично!

— Влезте в пивницата заедно със затворниците и защищавайте входа откъм площада, докато те избягат през съседната градина в улица Бодоайе.

— Наистина, господине, вие бихте могли да бъдете също такъв отличен пълководец като господин принца.

— Разбрахте ли?

— Напълно.

— Колко ви трябват, за да напоите вашите разбойници с вино и да ги задоволите със злато?

— О, господине, как се изразявате! Добре, че не ви чуват. Между тях има много чувствителни.

— Искам да кажа, да ги доведете до състояние, че да не разпознават небето от земята, защото утре ще се сражавам срещу краля, а когато аз се сражавам, искам да победя. Разбирате ли?

— Разбирам, господине… Дайте ми други идеи.

— Това е ваша работа.

— Тогава дайте ми пари.

— Гурвил, бройте сто хиляди ливри на абата.

— Хубаво… и да не жалим нищо, нали?

— Нищо.

— Прекрасно!

— Монсеньор — забеляза Гурвил, — ако това се разчуе, ще ни отидат главите.

— Е, Гурвил, как не ви е срам! — извика Фуке, почервенял от гняв. — Говорете за себе си, драги мой. Що се отнася до мене, главата ми седи здраво на раменете. И така, абате, разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Утре, в два часа?

— Не, по-добре в дванадесет, защото трябва да подготвя отсега помощниците ни.

— Вярно е: не жалете виното в пивницата.

— Няма да жаля нито виното, нито самата пивница — отвърна абатът и се ухили. — Аз си имам план; оставете ме да действувам и ще видите.

— Де Ще бъдете?

— Навсякъде и никъде.

— А как ще ме осведомите?

— Чрез един куриер, конят на който ще стои в градината на вашия приятел. Тъкмо се сетих, как е името на тоя приятел?

Фуке погледна отново Гурвил, който му дойде на помощ, и каза:

— Придружете господин абата по много причини; а къщата е много лесна за разпознаване: образът на света Богородица отпред, една градина, единствената в квартала, отзад.

— Хубаво, хубаво. Ще предупредя войниците си.

— Придружете го, Гурвил — рече Фуке, — и му бройте парите. Един момент, абате… един момент, Гурвил… Какъв вид ще придадем на това отвличане?

— Най-естествен, господине… Бунт.

— Бунт по повод на какво? Все пак най-после парижкото простолюдие е винаги доволно от краля, когато той беси финансисти.

— Ще уредя това — рече абатът.

— Но ако го уредите зле, всичко ще се открие.

— Не, съвсем не… Хрумна ми още една идея.

— Каква?

— Моите хора ще викат: „Колбер! Да живее Колбер!“, и ще се нахвърлят на затворниците, като че ли за да ги разкъсат на парчета, смятайки бесилката за много леко наказание.

— А, наистина, това е идея! — каза Гурвил. — Пусто опустяло, господин абате, какво въображение имате!

— Господине, аз съм достоен член на рода си — отвърна абатът гордо.

— Хубостник! — измърмори Фуке. И прибави:

— Това е остроумно! Действувайте и не проливайте кръв.

Дълбоко замислени върху предстоящите планове, Гурвил и абатът излязоха заедно.

Суперинтендантът легна на възглавниците: мисълта за утрешните зловещи събития се преплиташе в главата му с любовните мечти.