Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXI
ЕДНА ПРОЦЕСИЯ ВЪВ ВАН

Плаването от Бел Ил до Сарзо не продължи много благодарение на един от тия малки бързоходни корсарски кораби, предназначени за преследване на неприятеля, за които бяха говорили на д’Артанян през време на пътуването му. Те стоеха в залива на Локмария и единият от тях с четвърт от военния си екипаж поддържаше връзка между Бел Ил и континента.

Д’Артанян успя да се убеди още веднъж, че Портос, макар инженер и топограф, не беше посветен много в държавните тайни.

Впрочем всеки друг би взел пълното му незнание за изкусна тактика. Но д’Артанян познаваше прекалено много всички съкровени страни в характера на своя Портос и затова, разбира се, би измъкнал тайните му (ако великанът имаше тайни) също тъй лесно, както старите акуратни ергени могат да намират със затворени очи някоя книга в рафтовете на библиотеката или някоя част от бельото в чекмеджетата на скрина си.

И така, ако хитрият д’Артанян не беше измъкнал нищо от своя Портос, това значеше, че баронът нямаше тайни.

„Така да бъде! — каза си той. — Във Ван за половин час ще узная повече, отколкото Портос е узнал в Бел Ил за два месеца. Но за да узная нещо, важно е Портос да не прибегне до единствената военна хитрост, която оставих на негово разположение. Не трябва да предупреждава Арамис за пристигането ми.“

И така всички грижи на мускетаря се ограничиха за момента да наблюдава Портос.

И нека прибавим: Портос съвсем не заслужаваше такова недоверие. Той не замисляше никакво зло. Може би в първата минута на появяването си д’Артанян да му вдъхна известно недоверие; но почти веднага д’Артанян зае отново в доброто му и мъжествено сърце онова място, което оставаше винаги за него, и дори ни най-малък облак не помрачаваше големите очи на Портос, когато от време на време поглеждаха нежно стария приятел.

Когато слязоха на сушата, Портос запита дали конете чакат; действително те чакаха на пресечката на пътя, който заобикаля Сарзо и без да преминава през това градче, води във Ван.

Конете бяха два: единият за господин дю Валон, а другият за коняря му.

Откак Мускетон употребяваше за придвижване само обикновена количка, Портос държеше коняр.

Д’Артанян очакваше, че Портос ще предложи да изпрати коняря си с единия кон, за да доведе друг кон, и се готвеше да отхвърли това предложение. Но не се случи нищо подобно. Портос просто заповяда на слугата да слезе от седлото и да чака връщането му в Сарзо, а след това помоли д’Артанян да възседне коня на коняря.

Така и направиха.

— Е, вие сте предвидлив човек, мили ми Портос — каза д’Артанян на приятеля си, когато се качи на коня.

— Да; но това е любезност на Арамис. Моите коне не са тук и Арамис остави конюшнята си на мое разположение.

— Отлични коне, макар и епископски, пусто да остане! — забеляза д’Артанян. — Наистина Арамис е съвсем необикновен епископ.

— Свят човек — почти гъгниво отговори Портос, като вдигна очи към небето.

— Значи много се е променил — забеляза д’Артанян, — защото знаехме какъв е нечестивец.

— Осенила го е благодат — добави Портос.

— Браво! — рече д’Артанян. — Сега имам още по-голямо желание да видя тоя мил Арамис.

И пришпори коня си, който се понесе още по-бързо.

— Пусто и върло! — извика Портос. — Ако препускаме така, ще стигнем на мястото за един час, а не за два.

— А колко трябва да изминем, Портос?

— Четири левги и половина.

— Значи трябва да се язди бързо.

— Мили приятелю, аз бих могъл да ви преведа през канала; но по дяволите да вървят гребците или впрегатните коне! Първите са като костенурки, а вторите са като охлюви. И когато можете да имате един добър яздитен кон, той е за предпочитане пред гребците или всяко друго превозно средство.

— Имате право, особено вие, Портос, който сте винаги великолепен на кон.

— Тежичък съм, приятелю мой; наскоро се претеглих.

— И колко тежите?

— Триста! — отговори Портос гордо.

— Браво!

— Така че, разбирате, трябва да ми избират коне с прав и широк гръб; иначе те падат след около два часа.

— Да, великански коне, нали?

— Вие сте много добър, приятелю мой — отвърна инженерът с ласкава величественост.

— Действително, приятелю мой — забеляза д’Артанян, — струва ми се, че конят ви се изпоти вече.

— Ами топло е! Аха, виждате ли сега Ван!

— Да, много добре; както изглежда, той е много хубав град, а?

— Очарователен, поне според думите на Арамис; аз го намирам черен; но изглежда, че това е хубаво — художниците харесват черното. Яд ме е сега.

— Защо, Портос?

— Защото тъкмо бях заповядал да боядисат в бяло замъка ми Пиерфон, който беше посивял от старост.

— Хм! — рече д’Артанян. — Действително белият цвят е по-весел.

— Да, но не е тъй величествен, както ми каза Арамис. За щастие има търговци на черна боя: ще заповядам да пребоядисат Пиерфон в черно, туйто. Разбирате ли, приятелю мой, ако сивият цвят е хубав, черният трябва да бъде великолепен.

— Ех, това ми се струва логично! — каза д’Артанян.

— А вие никога ли не сте ходили във Ван?

— Никога.

— Тогава не познавате града, а?

— Не.

— Е, добре, гледайте — каза Портос, като се надигна на стремената си, от което конят му се огъна, — виждате ли там долу островърхия покрив, залят от слънцето?

— Разбира се, че го виждам.

— Това е катедралата.

— Как се казва?

— Сен Пиер. Сега гледайте: виждате ли в предградието вляво друг кръст?

— Чудесно го виждам.

— Това е Сен Патерн, любимата енорийска черква на Арамис.

— А!

— Да, да. Знаете ли, според преданията, Сен Патерн е бил първият вански епископ. Наистина Арамис твърди, че не е така. Но той е толкова учен, че може би това е само паро… пара…

— Парадокс — подсказа д’Артанян.

— Точно това. Благодаря, езикът нещо не ме слуша. Много е топло!

— Приятелю мой — рече д’Артанян, — моля ви се, продължавайте вашите интересни обяснения. Коя е тая голяма бяла сграда с много прозорци?

— А, това е колегията на йезуитите. Бога ми, как налучка! Виждате ли край колегията една голяма къща с камбанарийки, с кулички и в хубав готически стил, както казва това говедо Жетар?

— Да, виждам я. Е какво?

— Там живее Арамис.

— Как, не живее ли в епископството?

— Не; епископската къща е развалина. Впрочем тя е в града, а Арамис предпочита предградието. Ето защо, ви казвам, той обича Сен Патерн, защото Сен Патерн е в предградието. После в това предградие има Дори площадки за игра на май, на топка и доминикански манастир. Ей там, тоя с хубавата камбанария чак До небето.

— Много добре.

— После, виждате ли, предградието е като отделен град; то си има свои стени, кули, ровове; дори кеят стига до него и корабите спират на кея. Ако нашият малък корсарски кораб не газеше осем стъпки във водата, ние можехме да пристигнем с опънати платна чак до прозорците на Арамис.

— Портос, Портос, приятелю мой — извика д’Артанян, — вие сте кладенец на знанието, извор на остроумни и дълбоки размисли. Портос, вие не ме изненадвате вече, вие ме смайвате.

— Ето че пристигнахме — каза Портос, като обърна разговора с обикновената си скромност.

„И беше време — помисли си д’Артанян, — защото конят на Арамис се топи като леден кон.“

Почти в същия миг те влязоха в предградието; но щом извървяха стотина крачки, видяха с учудване, че улиците са покрити със зеленина и цветя.

По старите градски стени на Ван висяха най-старите и най-чудните френски килими.

От железните балкони се спускаха бели драперии, осеяни с букети.

Улиците бяха пусти; чувствуваше се, че цялото население се беше събрало на едно място.

Жалузите бяха спуснати, но прохладата все пак проникваше в къщите под решетките им, които хвърляха широки черни сенки по стените.

Внезапно, като завиха в една улица, д’Артанян и Портос чуха пеене. Празнично облечена тълпа се появи през тамянения дим, който се издигаше на синкави кълбета към небето; цели облаци от розови листенца хвърчеха до прозорците на първите етажи.

Над потока от глави се виждаха кръстове и хоругви, свещени религиозни символи.

А под кръстовете и хоругвите, сякаш защитени от тях, вървяха млади момичета с бели рокли и венци от синчец на главата.

От двете страни на улицата, затваряйки шествието, пристъпваха войниците от гарнизона с букети в дулата на пушките си и по остриетата на копията си.

Това беше черковна процесия.

Докато д’Артанян и Портос гледаха почтително, като скриваха нетърпението си, приближи се един Великолепен балдахин. Пред него вървяха сто йезуити и сто доминиканци, а отзад — два архидякони, ковчежник, изповедник и дванадесет каноници.

Един псалт с гръмовит глас — сигурно за гласа си подбран от всички псалтове във Франция, както тамбурмажорите на императорската гвардия се избираха от всички великани на империята, — един псалт, последван от четирима псалтове, които, изглежда, бяха там само за да му пригласят, пееше високо, като тресеше стъклата на прозорците.

Под балдахина се очертаваше бледо благородно лице с черни очи, черна коса, в която блестяха сребърни косми, с тънка, строго стисната уста и тясна, издадена напред брадичка. Тая глава беше увенчана с епископска митра, която придаваше на бледото лице не само величествен вид, но и израз на аскетизъм.

— Арамис! — неволно извика мускетарят, когато това гордо лице мина пред него.

Прелатът потрепера; сякаш тоя глас прозвуча за него, както гласът на спасителя за възкръсналия мъртвец.

Той вдигна големите си черни очи с дълги мигли и без колебание погледна там, откъдето беше долетяло възклицанието.

И веднага видя близо до себе си Портос и д’Артанян.

Благодарение на своята прозорливост д’Артанян също видя всичко, нищо не изпусна. Образът на прелата се запечата завинаги в паметта му.

Едно нещо порази особено д’Артанян.

Когато го забеляза, Арамис се изчерви; после веднага скри под клепачите си огъня на властния поглед и почти неуловимата приятелска нежност.

Беше очевидно, че Арамис се запита мислено:

„Защо д’Артанян е тук с Портос и защо е дошъл във Ван?“

Арамис разбра всичко, което ставаше в ума на д’Артанян, когато пренесе отново погледа си върху него и видя, че той не наведе очи.

Той познаваше тънкостта на ума и досетливостта на приятеля си; той се страхуваше да не би да издаде тайната на червенината и учудването си. Това беше същият Арамис, който вечно криеше някоя тайна.

И така, за да свърши с тоя изпитателен поглед, който трябваше да се наведе на всяка цена, както на всяка цена генералът сподавя огъня на пречеща му батарея, Арамис протегна хубавата си бяла ръка, украсена с аметистов епископски пръстен, разсече въздуха със знака на кръста и благослови двамата си приятели.

Може би разсеяният мечтател д’Артанян, по начало безверник, не би се навел под тая свята благословия; но Портос видя разсеяността му, сложи приятелски ръка върху гърба на другаря си и го притисна към земята.

Д’Артанян се огъна: за малко щеше да падне по очи.

През това време Арамис отмина.

Подобно на Антей д’Артанян само се допря до земята и се обърна към Портос, готов да се скара.

Но не можеше да има никакво съмнение в намерението на добрия Херкулес: ръководеше го само чувство на религиозно благочестие.

Впрочем думите на Портос не скриваха мисълта му, а, напротив, винаги я допълваха.

— Много е мило от негова страна, че ни благослови само нас двамата — каза той. — Положително той е свят и достоен човек.

По-малко убеден от Портос, д’Артанян не отговори.

— Вижте, мили приятелю — продължи Портос, — той ни забеляза и сега не върви като преди малко, а бърза. Виждате ли как шествието удвои скоростта си? Тоя мил Арамис бърза да ни види и да ни прегърне.

— Наистина — отвърна д’Артанян високо. И съвсем ниско прибави:

— Все пак тая лисица ме забеляза и сега ще има време да се приготви да ме приеме.

Но процесията отмина; пътят се освободи. Д’Артанян и Портос тръгнаха право към епископския дворец, заобиколен от многобройна тълпа, която искаше да види връщането на прелата.

Д’Артанян забеляза, че тая тълпа се състоеше главно от граждани и военни.

По вида на тия привърженици той позна ловкостта на приятеля си.

Действително Арамис не беше от тия, които търсят безполезна популярност. Смяташе за безсмислено да бъде обичан от хора, които не му служеха за нищо.

Жени, деца, старци, тоест обикновената свита на черковните пастири, не бяха свита за него.

Десет минути след като двамата приятели прекрачиха прага на епископския дворец, Арамис се върна като победоносец; войниците му отдаваха почести като на началник; гражданите му се кланяха като на приятел и по-скоро като на покровител, отколкото като на църковен глава.

В Арамис имаше нещо от тия римски сенатори, в къщите на които винаги се трупаха просители.

Край стълбището той се съвещава половин минута с един йезуит, който, за да му говори по-доверително, мушна главата си под балдахина.

Най-после епископът влезе у дома си. Вратите се затвориха бавно след него и тълпата се разпръсна, но песните и молитвите още ечеха.

Беше великолепен ден. Към морския въздух се смесваше уханието на земята. От града лъхаше щастие, радост, сила.

Д’Артанян сякаш почувствува присъствието ¦ на невидима, всемогъща ръка, която създаваше тая сила, тая радост, това щастие и разливаше навсякъде това ухание.

„Охо! — си каза той. — Портос е надебелял, но Арамис е израсъл.“