Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXIV
КАКВА ЗНАЧИТЕЛНА РАЗЛИКА НАМЕРИ Д’АРТАНЯН МЕЖДУ ГОСПОДИН ИНТЕНДАНТА И МОНСЕНЬОР СУПЕРИНТЕНДАНТА

Господин Колбер живееше на улица Ньов де Пти Шан, в една къща, която принадлежеше на Ботрю.

Краката на д’Артанян изминаха това разстояние за някакъв си четвърт час.

Целият двор на новия любимец беше пълен с войници и полицаи, дошли да му поднесат поздравленията или извиненията си, според това, дали ще ли хвали, или ще ми се кара. Ласкателството у хората с ниско положение е също такъв инстинкт, както слухът и обонянието у дивите животни. Тия хора, както и началникът им, разбираха отлично, че ще доставят удоволствие на господин Колбер, като му дадат отчет как е фигурирало името му през време на схватката.

Д’Артанян се показа точно в момента, когато началникът на конвоя докладваше на Колбер. Мускетарят застана близо до вратата, зад войниците.

Като отведе Колбер настрана въпреки съпротивата му и набърчването на гъстите му вежди, офицерът говореше:

— Господине, ако вие желаехте наистина народът да извърши сам съд над двамата предатели, трябваше да ни предупредите. При цялото си желание да ви угодим и да не действуваме в разрез с вашите планове, господине, ние не можехме да отстъпим от дадената ни заповед.

— Глупак с глупак! — извика Колбер разярен, тръскайки като грива черната си гъста коса. — Какво ми дрънкате? Значи, според вас, аз съм искал да вдигна бунт? Пиян ли сте, или сте луд?

— Но, господине, викаха: „Да живее Колбер“ възрази началникът на конвоя, силно смутен.

— Шепа заговорници…

— Не, не, целият народ!

— О, наистина ли народът викаше това? — запита Колбер с разведрено лице. — Сигурен ли сте в това, което казвате, господине?

— Виковете бяха толкова силни, че и глухите биха ги чули.

— И наистина викаше народът, истинският народ?

— Разбира се, господине. Точно тоя народ ни и би.

— О, много добре! — рече Колбер, изцяло погълнат от мислите си. — Значи вие предполагате, че гневно народът е искал да изгори осъдените, а?

— О, да, господине.

— Това е друга работа… И вие се съпротивлявахте добре?

— Загубихме трима души, господине.

— Но, надявам се, не сте убили никого, нали?

— Господине, на мястото останаха няколко бунтовници и между тях един, който не беше обикновен човек.

— Кой?

— Някой си Менвил, когото отдавна полицията следи.

— Менвил! — извика Колбер. — Тоя ли, който на улица дьо ла Юшет убил един човек, искащ тлъсто пиле?

— Да, господине, същият.

— И тоя Менвил е викал също така: „Да живее Колбер!“?

— По-силно от другите; като бесен.

Челото на Колбер се помрачи и набръчка отново. Честолюбивото сияние, което осветяваше лицето му, угасна като блясъка на светулките, смачкани в тревата.

— Тогава какво ми разправяте, че починът е идвал от народа? — разочаровано рече интендантът. — Менвил беше мой неприятел и знаеше отлично, че рано или късно ще го обеся. Той беше човек на абата Фуке… Цялата тая работа е скроена от Фуке; особено ако се вземе под внимание, че осъдените бяха негови приятели от детинство.

„Вярно е — помисли си д’Артанян. — Сега всичко ми е ясно. И все пак господин Фуке, каквото и да говорят за него, е благороден човек.“

— Й сигурен ли сте, че тоя Менвил е убит? — запита Колбер офицера.

Тук д’Артанян реши, че сега е моментът да се намеси в разговора, и излезе напред.

— Да, убит е, господине — каза той.

— Ах, вие ли сте, господине? — рече Колбер.

— Лично — отвърна мускетарят безцеремонно. — Струва ми се, че в лицето на Мениил виждахте неприятел, нали?

— Не аз, господине, а кралят — възрази Колбер. „Говедо с говедо! — помисли си д’Артанян. — Седнал си комедии да ми играеш!“

— Е, добре — продължи той, — аз съм много щастлив, че можах да направя такава добра услуга на краля. Ще се наемете ли да кажете това на негово величество, господин интенданте?

— Моля ви, господине, да определите по-точно каква поръчка ми давате и какво трябва да кажа на краля? — отговори Колбер с кисел тон, в който прозвуча враждебност.

— Аз не ви давам никаква поръчка — възрази д’Артанян с невъзмутимо спокойствие, присъщо на подигравачите. — Само мислех, че не ще ви затрудни да съобщите на негово величество, че именно аз, намирайки се случайно на площада Грев, се разправих с господин Менвил и въдворих там реда.

Колбер отвори широко очи и погледна въпросително началника на конвоя.

— Да, вярно е това — потвърди началникът. — Тоя господин беше нашият спасител.

— Защо не казахте веднага, господине, че сте дошли да ми съобщите това? — каза Колбер раздразнено. — Всичко би се обяснило и за вас щеше да бъде по-добре.

— Вие грешите, господин интенданте, аз съвсем не дойдох да ви съобщя това.

— Но това е истински подвиг, господине.

— О — каза мускетарят нехайно, — омръзна ми да повтарям едно и също нещо.

— Тогава на какво дължа честта за посещението ви?

— Много просто: кралят ми поръча да дойда при вас.

— А, значи сте дошли да ми искате пари? — каза Колбер, като си възвърна самоувереността, защото видя, че д’Артанян вади някаква хартия от джоба си.

— Точно така, господине.

— Бъдете тъй добър да почакате, господине, докато началникът на конвоя свърши доклада си.

Д’Артанян му се поклони като палячо, обърна се доста дръзко на токовете си и тръгна нехайно към вратата.

Колбер остана поразен от тая решителност, на която не беше навикнал. Обикновено военните, когато идваха при него, имаха такава нужда от пари, че просто едва стъпваха по пода, проявяваха неизчерпаемо търпение.

Ами ако д’Артанян отиде право при краля? Ами ако му се оплаче за лошия прием или пък му разкаже за подвига си? Заслужаваше си да се помисли за това.

Във всеки случай в дадения момент беше съвсем нежелателно да се раздразнява д’Артанян, безразлично дали е дошъл от името на краля, или по свой собствен почин. Мускетарят беше направил много голяма услуга на краля, и то толкова наскоро, че не можеше да бъде забравена.

Ето защо Колбер реши, че е по-добре да потисне своето високомерие и да върне д’Артанян.

— Как, вие вече ме напускате, господин д’Артанян? — извика Колбер.

Д’Артанян се обърна.

— А защо не? — отвърна той спокойно. — Ние нямаме вече нищо да си казваме, нали?

— Но навярно вие трябва да получите, пари, защото носите платежна заповед?

— Аз? Нищо подобно, драги ми господин Колбер.

— Тогава, господине, вие носите някакъв документ! И както вие нанасяте удари с шпага за краля, когато се налага, така и аз плащам, когато ми се представи документ. Представете ми своя.

— Безполезно е, драги ми, господин Колбер — отвърна д’Артанян, като се наслаждаваше вътрешно на явното му объркване. — На мене ми е платено вече ето по тоя документ.

— Платено! От кого?

— От суперинтенданта. Колбер побледня.

— Обяснете се по-точно — рече той със сподавен глас. — Ако ви е платено, защо ми показвате тоя документ?

— От чувство за дълг, за който говорихте тъй хубаво преди малко, драги господин Колбер: кралят ми каза да получа първата четвърт от заплатата, която благоволи Да ми определи…

— Да я получите от мене?…

— Не точно така; Кралят ми каза: „Идете при господин Фуке; суперинтендантът няма да има може би пари и тогава идете при господин Колбер“.

Лицето на Колбер се проясни за миг, също като небето през време на буря, когато тъмните облаци се разен чат от ослепителна светкавица.

— И… имаше ли пари у суперинтенданта?

— Е, да, доста… Щом господин Фуке, вместо да ми плати пет хиляди ливри за едно тримесечие…

— Пет хиляди ливри за едно тримесечие! — извика Колбер, поразен като Фуке от големината на сумата, определена за войнишка служба. — Но това прави двадесет хиляди ливри годишно?

— Точно така, господин Колбер. Пусто опустяло, вие смятате като покойния Питагор! Да, двадесет хиляди ливри.

— От все сърце ви поздравявам за тая заплата — каза Колбер с жлъчна усмивка. — Тя надминава десет пъти заплатата на един интендант на финансите.

— О, кралят се извини, че ми дава толкова малко! Той ми обеща, че ще я увеличи по-късно, когато забогатее… Но време е да си вървя, защото много бързам…

— Така… и въпреки очакването на краля суперинтендантът ви плати, а?

— Да, както въпреки очакването на краля вие отказахте да ми платите.

— Аз не ви отказах, господине, а ви помолих само да почакате. И така, вие казвате, че господин Фуке ви е платил вашите пет хиляди ливри, нали?

— Да, но това бихте направили и вие… Той направи за мене нещо повече, драги господин Колбер.

— Какво именно?

— Брои ми учтиво цялата заплата, като каза, че касата му е винаги пълна за краля.

— Цялата заплата?! Господин Фуке ви е дал двадесет хиляди ливри вместо пет хиляди?

— Да, господине. — А защо?

— За да ми спести три посещения на касата при суперинтендантството. И така, в джоба ми лежат двадесет хиляди ливри. — съвсем новички златни монети. Както виждате, съвсем нямам нужда от вас и дойдох тука само за форма.

С тия думи д’Артанян се потупа по джобовете, като се засмя и откри при това тридесет и два великолепни зъба, на чиято белота би могъл да завиди дори един младеж; тия зъби сякаш казваха: „Дайте ни тридесет и два малки колберовци и ние ще ги изядем с удоволствие“.

Понякога змията е също тъй смела като лъва, соколът е също храбър като орела и изобщо няма нито едно животно, дори от най-страхливите, което да не прояви смелост, когато става дума за защита. Затова и Колбер не се уплаши от тридесет и двата зъба на д’Артанян; той взе суров вид и каза внезапно:

— Господине, имайте предвид, че господин суперинтендантът не е имал право да направи това, което е направил.

— Защо? — попита д’Артанян.

— Защото вашата платежна заповед… Ще бъдете ли тъй любезен да ми покажете вашата заповед?

— На драго сърце. Ето я.

Колбер грабна хартията с бързина, която възбуди в мускетаря неволно безпокойство и известно съжаление, задето я е дал.

— Ето виждате, господине — продължи Колбер, — кралската заповед гласи: „При предявяването на настоящето да се плати на господин д’Артанян сумата пет хиляди ливри, представляваща четвърт от заплатата, която му определям“.

— Наистина, така е написано — каза д’Артанян с привидно спокойствие.

— Е, добре, кралят е сметнал за необходимо да ви даде само пет хиляди ливри. Защо са ви дали повече?

— Защото са имали повече и защото са искали да ми дадат повече; това не засяга никого.

— Съвсем естествено е, че не разбирате от счетоводство — каза Колбер със съзнание за собственото си превъзходство. — Но кажете, господине, когато имате да плащате хиляда ливри, какво правите?

— Никога не ми се е случвало да плащам хиляда ливри — възрази д’Артанян.

— Все пак — извика Колбер раздразнен, — все пак ако имахте такова плащане, вие няма да плащате повече от това, което дължите.

— Това доказва само едно: вие плащате по един начин, а господин Фуке по друг — забеляза д’Артанян.

— Моят е правилен, господине.

— Не отричам.

— И вие сте получили това, което не ви се е полагало.

От очите на д’Артанян изскочи светкавица.

— Вие искате да кажете, господин Колбер, че съм получил предварително това, което е трябвало да получа после? И че като получа това, което не ми се е полагало, аз бих извършил кражба.

Колбер не отговори на това.

— Значи вие дължите на касата петнадесет хиляди ливри — каза той в порив на служебно усърдие.

— В такъв случай ще ми откриете кредит — отвърна д’Артанян с неуловимата си ирония.

— Съвсем не, господине.

— Хайде де! Как така?… Ще вземете обратно от мене тия три златни фишека ли?

— Вие ще ги върнете в моята каса.

— Аз ли? А, господин Колбер, не разчитайте на това.

— Но кралят има нужда от парите си, господине.

— А аз, господине, имам нужда от парите на краля.

— Може би, но вие ще ми върнете тая сума.

— За нищо на света. Винаги съм чувал да разправят, че по отношение на счетоводството, както вие казвате, един добър касиер не връща нищо, но и не взема обратно.

— В такъв случай, господине, ще видим какво ще каже кралят, когато му покажа тая платежна заповед, която доказва, че господин Фуке не само плаща това, което не се полага, но и не задържа документа, по който извършва плащането.

— А, сега разбирам, господин Колбер, защо ми взехте тая хартия! — извика д’Артанян.

В гласа му звучеше заплаха. Колбер не обърна внимание на нея.

— Вие ще видите по-късно ползата от това — каза той, като вдигна ръката, в която беше заповедта.

— О! — извика д’Артанян, като грабна бързо хартията. — Разбирам отлично това, господин Колбер, и няма нужда да чакам.

И я мушна в джоба си.

— Но това е насилие, господине! — викна Колбер.

— Хайде де, заслужава ли да се обръща внимание на държането на един войник? — отговори мускетарят. — Останете със здраве, драги господин Колбер.

И излезе, като се изсмя право в лицето на бъдещия министър.

„Сега тоя човек ще ме боготвори — каза си той. — Много е жалко, че едва ли някога ще се срещна с него.“