Виктор Суворов
Взимам си думите назад (73)

2

Изобщо не прекалявам, като определям действията на Жуков като престъпни. Изпълнението на заповедите му довежда до гибел и до пленяване на кадровата Червена армия, до загубата на огромни територии и смъртта на десетки милиони хора. Член 58–1 на Наказателния кодекс на РСФСР ясно определя признаците, според които дадено лице може да бъде осъдено по посочения член. Сред тях четем: „Подкопаване и отслабване на външната сигурност на СССР“. Как иначе да квалифицираме заповедите на Жуков?

Алинея 4 на същия член предвижда „висшата мярка на социална защита — разстрел“ за „оказване по какъвто и да било начин на помощ на онази част на международната буржоазия, която не признава равноправността на комунистическата система, призвана да смени капиталистическата система, и се стреми да я унищожи“. Всеки съдия преспокойно би могъл да тресне на Жуков една смъртна присъда без право на обжалване. Нали Хитлер иска да свали съветската власт — а Жуков съвсем съзнателно му помага със заповедите си.

Как може да се оправдае чудовищното престъпление на Жуков, довело до гибелта на десетки милиони хора?

Великият историк Светлишин намира начин. Бил се срещал с Жуков, задал му някои въпроси, а единственият спасител на Отечеството му бил отговорил: „На 10 юни 1941 година народният комисар на отбраната маршал Тимошенко и аз като началник на Генералния щаб бяхме извикани от Сталин, който рязко ни обвини, че провокираме война. Пак там, в кабинета на Сталин и под негова диктовка, написах телеграма, която беше изпратена до командващите крайграничните окръзи… бях сигурен, че ако не подпиша издиктуваната ми от Сталин телеграма, Берия, който стоеше до нас, веднага щеше да ме арестува…“ (Н. А. Светлишин. „Крутые ступени судьбы“. Хабаровск, 1992, с. 55–56).

Да обърнем внимание на това, че Жуков не възразява. Но пък няма и заплахи нито от страна на Сталин, нито от страна на Берия. Просто единственият спасител на Отечеството е сигурен, че веднага ще го арестуват… Самото присъствие на народния комисар на вътрешните работи е достатъчно, та безстрашният пълководец без никакви протести и възражения да подпише заповедта, погубила кадровата Червена армия.

За да се убедим колко сериозна е била заплахата за Жуков, нека отворим „Журнал записи лиц, принятых И. В. Сталиным“. Понеже не можем да сме сигурни, че на 10 юни 1941 година Жуков и страшният народен комисар Берия, от когото толкова се е уплашил безстрашният пълководец, са били в кабинета на Сталин по едно и също време, нали?

И виждаме.

На 10 юни 1941 година Берия е в кабинета на Сталин от 22 часа и 30 минути до 00 часа и 15 минути. През това време Жуков не е в кабинета на Сталин. И изобщо не е влизал в кабинета на Сталин този ден. Следователно е писал престъпните си заповеди не в кабинета на Сталин и не под диктовката на Сталин, и не под заплаха от арестуване.

В кабинета на Сталин Жуков идва на другия ден, 11 юни. Идва два пъти. Берия обаче този ден не влиза в кабинета.

Да допуснем все пак, че всичко е било така, както разказва Светлишин. Какво се получава тогава? На едното блюдо на везните е сигурността на страната и животът на десетки милиони хора, може би дори пълното изтребване на целия народ. На другото — илюзорната възможност да те арестуват.

И единственият спасител на Отечеството веднага решава: бе майната му на Отечеството, майната им на милионите, стига аз да съм си жив и здрав.

Понеже е ясно, че обясненията на Светлишин не могат да оправдаят Жуков, „Красная Звезда“ (19 юни 2001) прилага друг номер: „На 10 юни 1941 година Генералният щаб е принуден да изпрати на военния съвет на Киевския специален военен окръг следната телеграма…“ Съвсем ясно и съвсем просто: Генералният щаб бил принуден! Кой може да го принуди да издава идиотски заповеди? Кой го е принуждавал да вреди на собствената си армия, на народа и на страната? Според другарите от „Красная Звезда“ излиза, че гениалният началник на Генералния щаб няма нищо общо с тия неща. Виновен бил целият Генерален щаб. В Генералния щаб обаче има хиляди хора. Кой точно от тях е злодеят, кой е вредителят? Ами никой. Шифрованото съобщение е подписано: „Жуков“, но „Красная Звезда“ успява да го изкара невинен, а целия Генерален щаб — идиоти.

Добре. Да допуснем, че Жуков все пак е бил принуден и че страхливият малодушен пълководец се подчинява. Срещу този вариант също имаме възражения. През 1957 година вождовете почват да се дърлят за властта като кучета. Свалените от върховете почват да обясняват, че по времето на Сталин им се налагало да подписват престъпни заповеди, въпреки че не искали: просто времето било такова. Гордият Жуков обаче заявява, че той е изключение. Че не бил подписвал никакви престъпни заповеди. Обаче какво виждаме? Подписвал е, подписвал е. Дори само споменатото зашифровано писмо от 10 юни има по-ужасни последици от стотиците заповеди на Хрушчов, Молотов, Маленков и Каганович за масови разстрели.