Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

7

През 1957 година Хрушчов изгонва Жуков. През 1964 година обаче осъзнава несправедливостта си, обажда се на Жуков и му предлага поста министър на отбраната…

Обаче какво става? Не успява да го направи!

За съвсем мъничко. Ей за тоничко! Защото го свалят — Хрушчов имам предвид. Иначе Жуков пак е щял да се озове на върха.

Откъде знаем за този благороден замисъл на Хрушчов? Ами пак от историите на Георгий Константинович Жуков. Сталин ме свали, обаче не можеше без мене. Същото стана и с Хрушчов — свали ме и той, но и той не можеше да се оправи без мене. И някои другари почват да повтарят измислиците на Жуков: „През 1964 година според някои свидетелства Хрушчов се обажда по телефона на Жуков. Никита Сергеевич бил признал, че през есента на 1957 година му подали невярна информация и че след като се върнел от отпуск, би искал да се срещне с маршала. Ако тази информация е вярна, е възможно Хрушчов, който вече се е досетил за плетените срещу него интриги, да е искал да върне популярния пълководец във върховете на властта…“ („Красная Звезда“, 26 октомври 2002).

Междувпрочем през октомври 1964 година, когато Хрушчов уж бил замислял да върне стратега, но не успял… Жуков е почти на 68 години. Като през последните седем няма никаква връзка с армията. Която през тези години се е променила радикално. В ръководството на партията, държавата и армията са се сформирали нови групировки и кланове. И Жуков няма връзка, нито подкрепа, нито дори един привърженик в никоя от тези групировки.

Така че е нямало смисъл Хрушчов да връща Жуков на власт. По една съвсем проста причина: сам воинът не е воин. Просто Жуков си няма групировка и клан.

Ето какво казва главният маршал на авиацията А. Е. Голованов: „Докато беше министър на отбраната по времето на Хрушчов, той започна да се заобикаля с блюдолизци и гонеше хората, които открито му посочваха недостатъците му“ (Ф. Чуев. „Солдаты империи“. М., Ковчег, 1998, с. 318).

За същото пише и „Красная Звезда“ (29 януари 2003): „Хората с такова високо положение в пирамидата на властта по принцип са заобиколени от много блюдолизци и кариеристи. В обкръжението на Жуков има хора, превъзнасящи заслугите на прочутия пълководец. Защото все пак не на самия Георгий Константинович му идва идиотската мисъл да окачва по пътищата на победена Германия плакатите «Слава на маршал Жуков» и да праща в Съветския съюз десетки трофейни сервизи и килими, за което го «упреква» Държавна сигурност през 46-а, нали?“

Естествено, че Жуков не е ходил лично с четката и кофата да лепи по стените на германските градове плакатите, които го възхваляват. И че не е товарил лично вагоните с крадени трофеи. Правили са го подмазвачите и блюдолизците. Но с тях той се е обкръжил лично.

Ще се върна на великата формула на Николо Макиавели: за ума на управника се съди най-вече по това какви хора приближава той до себе си. Тази формула се потвърждава от безбройните години човешка история. И не говори в полза на великия стратег — той е събрал блюдолизците си не защото е бил много умен. Обратното — именно поради недостиг на умствени способности стратегът си сформира група ветропоказатели. През 1957 година, когато Жуков е свален от поста министър на отбраната и престава да е член на Президиума на ЦК, срещу него единодушно и дружно се опълчват партийни вождове от всички равнища, министри, маршали, генерали и адмирали. Групировката му веднага се разпада, изчезва. Всички приближени на стратега се покриват още при първата гръмотевица на наближаващата буря.

Големите пълководци също не подкрепят Жуков. „В критичните моменти на живота си, например през есента на 1957 година, Жуков губи подкрепата от страна на мнозина свои съратници от войната“ („ВИЖ“, 1988, №10, с. 18). За това също си има причина: и Василевски, и Рокосовски, и Малиновски, и Конев, и всички останали много добре разбират как ще им се отрази властта на Жуков.

А след седем години в немилост Жуков вече не може да разчита на никого.

Силата на всеки политик в Съветския съюз се определя от мощта на групировката, която стои зад гърба му. Всеки, който се изкачва нагоре, си сформира група, която тегли след себе си. Той е първият — катери се по отвесната скала и забива клинове. Групата го следва и ще го задържи, ако падне. А и самата тя също се катери нагоре по въжето — а лидерът й се катери още по-нагоре… Колкото по-силна и сплотена е групата, толкова по-нависоко се изкачва лидерът й — и съответно и самата тя.

Жуков има огромна група — но предимно от славословци. Всеки от които мисли за собственото си спасение. Когато Жуков пада в пропастта, всичките му блюдолизци бързат да прережат въжетата, та да не ги повлече със себе си.

И Жуков пада на дъното — сам.

Дори седем години след падането на Жуков Хрушчов да е бил обладан от безумната идея да върне стратега на поста министър на отбраната, той не би заздравил властта си с това — дори щеше да я накърни. Защото в този момент Жуков няма опора — а противници са му всички, изкатерили се най-горе.

На Жуков обаче цял живот ужасно му се иска да вярва, че без него нито Сталин, нито Хрушчов не биха могли да оцелеят. И разказва това на всеки срещнат.

Ако Брежнев беше умрял преди Жуков, историите на стратегическия гений щяха да се обогатят с още един епизод: че Леонид Илич изобщо не може да се оправи без него, че иска да го върне на власт, и как му се обадил, как се разбрали — е, жалко, че умрял горкичкият, и то точно преди да подпише указа… Иначе…