Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

7

Когато говорим за това, което липсва в мемоарите, е редно да се спрем и на онова, което е там. Когато след смъртта на Сталин се домогва до властта, Жуков иска да подчини Въоръжените сили лично на себе си. За тази цел армията трябва да се отърве от контрола на партията и компетентните органи. Точно с това се заема Жуков — да тормози политработниците. И точно тук се издънва. Генерал-лейтенант Н. Г. Павленко пише: „Жуков не отричаше грешките, които допусна, докато беше министър на отбраната. Особено съжаляваше за онези свои грешки, които бяха свързани с подценяването на ролята на армейските партийни организации и явните нарушения на дисциплинарната практика“ („ВИЖ“, 1988, №12, с. 34). Какво излиза? Жуков е свален и веднага се обръща на сто и осемдесет градуса. Цялата му книга е химн на политработниците. Във всеки епизод има мъдър комисар или заместник-командир по политическата част, който с навременни съвети и с личен пример води батальоните от победа към победа.

Да се върнем все пак към онова, което го няма в книгата.

И така първото, което би трябвало да присъства в мемоарите на един честен началник на Генералния щаб, е карта на обстановката. В случая я няма. Има нещо, което да запълни многозначителната празнина. Тоест работата не е свършена, а само означена.

Второто, което трябва да го има в такива мемоари, е съотношението на силите: противникът има толкова и толкова танкове и самолети, аз имам толкова и толкова.

Третото — замислите и плановете: на какво сме разчитали, какво се е получило, кой е виновен.

Всичко останало не е важно.

Към замислите и плановете ще се върнем в третата книга, а сега — за съотношението на силите.

Жуков съобщава броя на германските танкове и самолети на две места: „В състава на групата армии «Север», «Център» и «Юг» противникът въведе в действие 3712 танка и щурмови оръдия. Сухопътните войски се поддържаха от 4950 бойни самолета“. Това е на страница 263. На страница 411 Жуков повтаря цифрите: 3712 танка и 4950 самолета.

А ние с какво разполагаме? Не се знае. Великият пълководец си спомня тиловака другаря Патоличев, но забравя танковете на фронта. В „най-правдивата книга за войната“ великият стратег разкрива ужасни тайни: „Над 50% от населението на страната бяха жени“ (ОЛМА-ПРЕСС, 2003, том 1, с. 296). Виж, за самолетите изобщо не помисля да ни каже. Вместо цифри четем: „Количественото превъзходство на вражеските войски беше голямо — 5–6 и повече пъти, особено в танкове, артилерия и авиация“. О, бедний архиварю! Как ще се оправиш — пет пъти по-малко танкове ли сме имали или шест? Или десет?

Ако стратегът знае броя на бойната техника на противника до последната машина, би трябвало да знае колко е и нашата — чак до резервните части! За какво са му на архиваря жуковските пъти? Защо не са дадени цифри? Още повече че те изобщо не са големи (ако ще вярваме на Жуков). Щом противникът е имал 3712 танка и това е пет пъти повече от нашите танкове, следователно в Червената армия е имало 742 танка. И това трябва да се каже направо. А пък ако танковете ни са били шест пъти по-малко, пак трябва да се напише — имали сме 618. Какво ли пък означава „и повече пъти“? 530? 371? Пресметнете колко пъти сами.

Жуков си спомня само най-новите ни танкове. Но не посочва точния им брой. А танковете са: КВ — 677, Т-34 — 1383, Ш-40 — 233, БТ-7М — 704. Общо — 2997. Тук трябва да се посочи и че всички германски танкове са били остарели, че противникът изобщо не разполага с нови модели. Останалите страни — също. И че щом само нашите най-нови танкове са почти толкова, колкото германските стари, как се получава многократното германско количествено превъзходство?

Щом противникът има 4950 самолета и това е „5-6 и повече пъти“ повече от нашите самолети, следователно Червената армия разполага с 990. Или с 825. А може би с 618? Или с 495? Кой както иска — така да го смята. Вместо да посочи точния брой на самолетите, този „единствен източник на истината за войната“ ни казва: „В авиацията преобладаваха машини с остаряла конструкция. Приблизително 75-80% от общия брой на машините отстъпваха по летателно-техническите си данни на еднотипните самолети на фашистка Германия“ (с. 210).

Ако превъзходството на противника е било само петкратно и при това 75-80% от нашите самолети са били остарели, новите самолети в Червената армия се оказват 200–250.

Ще ме прощавате, но се получават пълни глупости, които лесно могат да се опровергаят чрез мемоарите на самия Жуков.

„Маршалът на победата“ използва един примитивен, но действащ комунистическо-агитаторски номер. Съобщава сведения, които не могат да се съпоставят: КОЛКО самолета имат те и КАКВИ имаме ние. Все едно питаме колко вода ни е останала и ни казват, че била мокра.

И другарите ликуват: „Едва с излизането на мемоарите на Г. Жуков започна да се прояснява отчасти истината за началния период на войната“. За пълно проясняване ще напомня: в Червената армия танковете са били не 300, не 600 и не 900, а 23 767.

А бойните самолети — не 500 и не 900. И дори не 1000, а 21 130.

Жуков направо лъже за споменатите 75-80% остарели самолети. Брои Ил-2, но пропуска Ил-4. Брои Пе-2, пропуска Пе-8. Брои Як-1, но забравя Як-2 и Як-4 — и т.н., и т.н.

Мемоарите са наречени претенциозно „Спомени и размисли“. За какви спомени може да става дума, след като стратегът не помни нищо? След като дори приблизително не си представя мощта на Червената армия? И какво има да размишлява при това положение?

Известно е, че Жуков не е четял книги. Това е документирано. В протокола на необявения обиск, проведен във вилата на Жуков през нощта на 8 срещу 9 януари 1948 година, е записано: „Във вилата няма нито една съветска книга, но в библиотеките са подредени много книги с прекрасни подвързии със златни надписи, изключително на немски език“ („Военные архивы России“, 1993, №1, с. 190). Жуков не знае никакви чужди езици. Следователно не е чел и немските книги. Но имаме още един въпрос: дали е прочел „своите“ мемоари? И ако е чел тази помия, защо не е протестирал? Къде се е дянала непоклатимата воля на „великия пълководец“?