Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

3

За да разберем ситуацията, нека още веднъж прочетем разказа на Жуков и да потърсим някои странности, които ще ни дадат ключа.

Всъщност няма какво да ги търсим. Те са на повърхността. Пред очите ни. Дори самата бележка, която Сталин бил написал на Ворошилов: предай фронта на Жуков и незабавно идвай в Москва… Моментът, когато Жуков дава бележката на Ворошилов, от издание на издание се изпълва с все по-голям драматизъм.

„Качихме се на втория етаж в кабинета на командващия. В големия кабинет, на покритата с червено сукно маса, седяха десетина души. Поздравих К. Е. Ворошилов и А. А. Жданов и помолих да ми разрешат да присъствам на заседанието. След известно време връчих на К. Е. Ворошилов бележката на Й. В. Сталин. Трябва да призная, че се вълнувах. Маршалът мълчаливо прочете бележката, само кимна лекичко, предаде я на А. А. Жданов и продължи да води заседанието. Военният съвет на фронта обсъждаше въпроса за мерките, които трябваше да се вземат, ако не може да се удържи градът. Изказванията бяха кратки и сухи. Мерките предполагаха унищожаването на важните военни и индустриални обекти и т.н. Днес, след повече от трийсет години, тези планове ми се струват невероятни. А тогава? Тогава положението беше критично…“ (ОЛМА-ПРЕСС, 2003. Том 1, с. 385).

Соловото изпълнение на Жуков се акомпанира от мощния ансамбъл Чаковски-Гареев-Симонов-Яковлев и сие. Ето ви същата ария в още по-драматичното изпълнение на Владимир Василиевич Карпов. Той говори не просто за безнадеждното положение на Ленинград, а за „ленинградската катастрофа“. Обяснява ни, че понеже разбирал невероятните трудности, Жуков сам се бил предложил за тази безнадеждна и изначално губеща роля. По собствена инициатива, така да се каже, затиснал с гръд амбразурата. Нямало с какво да се отбранява Ленинград. И нямало кой. Само Жуков бил останал. Ето какво разказва Карпов:

„Сталин се замисли и все едно мислеше на глас, почна:

— В момента положението с Ленинград е много тежко, бих казал дори катастрофално. — Замълча, очевидно търсеше още някоя дума, с която да подчертае сложността на обстановката на Ленинградския фронт, и накрая отрони: — Бих казал дори безнадеждно. Със загубата на Ленинград нещата толкова ще се усложнят, че последствията просто не могат да се предвидят. Москва ще е заплашена с удар от север.

На Жуков му стана ясно, че Сталин явно намеква, че най-добре може да ликвидира ленинградската катастрофа той, Жуков. И като разбираше, че Сталин вече е решил да го прати на тази «безнадеждна задача», Георгий Константинович каза:

— Е, щом там е толкова сложно, готов съм да стана командващ Ленинградския фронт.

Сталин, все едно се опитваше да вникне в състоянието на Жуков, повтори, като при това го гледаше внимателно:

— А ако е безнадеждно?

Повторението учуди Жуков. Той разбираше, че Сталин не му говори току-така, но не можеше да си обясни защо. А причина наистина имаше. Още в края на август край Ленинград се беше създала критична обстановка и Сталин беше пратил в Ленинград комисия на ЦК на ВКП(б) и ДКО в състав Н. Н. Воронов, П. Ф. Жигарев, А. Н. Кокигин, Н. Г. Кузнецов, Г. М. Маленков и В. М. Молотов. Много представителна комисия, на която бяха дадени всички пълномощия. Комисията положи много усилия да мобилизира наличните войски и ресурси и да организира отбраната. Но това се беше оказало недостатъчно и след заминаването на комисията положението в Ленинград изобщо не се подобри. Противникът продължаваше да напредва към града и нямаше кой и с какво да го спре. Ворошилов явно не беше способен да го направи. Сталин разбираше, че взетите от него мерки не са довели до нищо. Точно затова в съзнанието му пулсираха тези неприятни, но точни думи: «положението е безнадеждно». Жуков беше последната останала надежда и Сталин почти не криеше това“ (В. Карпов. „Маршал Жуков. Его соратники и противники е дни войны и мира“. Литературная мозайка. М., Военное издательство, 1992, с. 339–340).

Книгата на Карпов е дадена за набор на 1 октомври 1990 година. И е подписана за печат на 7 март 1991 година. Тоест още по времето на сърпа и чука. По това време Владимир Василиевич Карпов е повелител на всички писатели в Страната на съветите, той разпределя вилите, апартаментите, колите, наградите, ордените, почивките, направлява финансовите потоци, определя на кого може да се присвои рангът писател, а на кого не, решава кой да се издигне, а кой да се накаже и как. И най-важното — определя кой в какъв тираж да публикува. Като не забравя и себе си.

Та Карпов значи нарежда съчиненията за „ленинградската катастрофа“ и че нямало кой и е какво да спаси града да се печатат с много нулички след единицата.

Според Карпов излиза, че Молотов, Маленков, народният комисар на ВМФ адмирал Кузнецов, командващият артилерията на Червената армия генерал-полковник Воронов, командващият ВВС на РККА генерал-лейтенант Жигарев, командващият ВВС на Ленинградския фронт генерал-лейтенант Новиков и останалите не били могли да направят нищо за отбраната на града. Непреодолимата отбрана, издигната около града според техните планове и под свирепото им ръководство, не се брои. Единствено Жуков може да се справи.

Чета тези редове и ме гложди мисълта, че този откъс вече съм го чел някъде… Никой не можел да се справи, само един… Само той може да… Къде съм чел това? Не е на Карпов. Чие е? Ленинград… Петербург… Питер… Питер… О, да. Правилно. В същия този град преди сто години ситуацията е същата: никой не може… и остава само един кандидат, при това един път дори го вземат за главнокомандващия. Ами че Хлестаков, разбира се!

Владимир Карпов очевидно е бил вдъхновен от разказа за това как Иван Александрович Хлестаков приема департамента. Защото описва появата на Жуков в изпадналия в безнадеждно положение град точно по същия начин.

Н. Яковлев отива още по-далече: „Като условие да приеме командването на Ленинград Жуков поставя изискването да няма никакво вмешателство в оперативните въпроси от страна на члена на Военния съвет на фронта А. А. Жданов. Сталин обещава, че лично ще говори по въпроса с Жданов“ (Н. Яковлев. „Маршал Жуков“. М., Известия, 1995, с. 87).

Виждате ли — генерал Жуков не само учи върховния главнокомандващ на каква длъжност да се назначи маршалът, но и поставя условията, при които е съгласен да отиде в Ленинград: приемам длъжността, обаче… — също като Хлестаков.

И ето че Жуков е в щаба на фронта. Карпов продължава: „Чувал съм или съм чел някъде, че когато влязъл в кабинета на командващия фронта, Жуков изритал вратата. Дори да е било така, то всичко, случило се преди това, според мен обяснява нервното състояние на Георгий Константинович.

Без да сваля шинела и фуражката си, Жуков влиза в кабинета на маршал Ворошилов. В кабинета заседава Военният съвет на фронта, на който присъстват Ворошилов, Жданов, Кузнецов и други членове на Военния съвет. Разглеждат въпроса как да унищожат важните обекти в града, понеже смятат, че вече е почти невъзможно да се удържи Ленинград, кога и как да се подготвят за взривяване бойните кораби, за да не ги плени противникът.

Жуков сяда на един стол и известно време слуша разговора. Темата на разговора го вбесява още повече. Той е пристигнал в Ленинград да го защитава, а тук се говори за предаване на града на врага. Той подава бележката от Сталин за назначението си на Ворошилов. Маршалът прочита бележката, сгърбва се и не казва нищо на останалите. Налага се Жуков сам да съобщи, че е назначен за командващ фронта. Той рязко предлага съвещанието на Военния съвет да се закрие и изобщо да не се обсъжда повече предаването на града, а да се вземат всички необходими мерки той да се защити, като завършва с думите:

— Ще браним Ленинград до последния човек!“

А Яковлев добавя: „Жуков се появява в разгара на съвещанието на Военния съвет на фронта, на което под водачеството на самозвания стратег А. Жданов и послушния К. Ворошилов се обсъжда какво да се прави, ако Ленинград не може да бъде опазен. Сбито се докладва как точно да се взривят и унищожат важни обекти в града. Жуков известно време слуша, после дава бележката на Сталин на Ворошилов, той я прочита и я дава на Жданов. Дрънканиците продължават и на Жуков му се налага да закрие заседанието. При сдаването на поста от страна на бившия командващ няма никакви формалности“ (пак там, с. 88).