Виктор Суворов
Взимам си думите назад (131)

1

За мемоарите на Жуков има не по-малко легенди, отколкото за самия него. Измислени са както лично от другаря Жуков, така и от други другари.

Основният мотив на легендите е следният: „Спомени и размисли“ е не само най-добрата книга за войната, това е уникално творение, което с блясъка си не само затъмнява всички останали книги, но и ги заменя. Прочетеш ли „Спомени и размисли“, можеш да не четеш останалите книги. В „Спомени и размисли“ има всичко!

Тоест великият гений не само е единственият спасител на отечеството, но и единствено той е успял да разкаже истината за войната. Ето ви няколко образеца за пример:

А. Ивашченко: „Едва с излизането на мемоарите на Г. Жуков, макар и доста филтрирани, започва да се прояснява отчасти истината за началния период на войната“ („Вечерняя Москва“, 6 май 1995). Смисълът е: ах, ако не му бяха пречили да пише на великия пълководец, ако не му бяха филтрирали мемоарите, щяхме да научим съвсем цялата истина!

В. Морозов: „Книгата на Жуков задълго ще остане единственият източник, в който се съдържа пълната, неукрасена истина за Великата отечествена война“ („Красная Звезда“, 15 януари 1994).

Самият Жуков е на същите позиции: освен него, великия, никой не казва истината и никога няма да я каже. Сергей Марков, последният началник на охраната на Жуков, съобщава: „След октомврийския пленум, проклет да е, Жуков помоли ръководството да му даде тримесечен отпуск… Един ден, бяхме на разходка, ми каза: «Сещам се, Сергей Петрович, че още по времето на Бедов имаше списък на пътуванията ми на фронта: къде и кога съм бил. Намерете ми този списък, сега имам време и ще седна да опиша каква беше войната за нашата армия и за нашия народ. Може би след смъртта ми някой архивар ще прочете написаното и ще научи истината за войната»“ („Красная Звезда“, 30 ноември 1996).

Значи имаме следната ситуация: бъдещият архивар е в абсолютен мрак и пълно невежество и няма в книжно-вестникарската пустиня и едно изворче, в което той, нещастникът, да намери глътка живителна истина, обаче един ден се натъква на прашния ръкопис на стратега и целият хоризонт засиява със светлината на правдата и знанието.

А пък колко му е трудно на гения на стратегията да публикува истината за войната!

Армейски генерал Гареев: „С много усилия Георгий Константинович успя да издаде своята прочута и най-правдива книга за войната «Спомени и размисли»“ („Красная Звезда“, 28 април 2000). „С много труд, като преодоляваше всевъзможни бюрократични заграждения, той успя да напише прочутата си днес книга «Спомени и размисли». На творческия му път се изпречваха какви ли не прегради, статиите му почти не се публикуваха“ („Красная Звезда“, 18 февруари 1998).

Един въпрос към армейски генерал Гареев: ами кой ви пречи на вас, другарю генерал, нали сте президент на Академията на военните науки, кой ви пречи днес да публикувате статиите на великия стратегически гений? Пречката, ако не греша, е само една: че Георгий Константинович не е хвърлял чак толкова много труд — статиите просто не съществуват. Геният на военното изкуство не е оставил никакво теоретично наследство.

„Мъчително трудно се бореше Георгий Константинович за всеки ред от ръкописа, но не винаги успяваше да победи. Онова, което не влизаше в рамките на разрешеното «от горе», се задраскваше безпощадно“ („ВИЖ“, 1988. №11, с. 57).

Самият Жуков уж бил казал: „Тази книга за мен е по-важна от живота ми“ („Литературная газета“, 27 ноември 1996).

Можем да намерим още много заявления, че на Жуков му били пречели да говори и да пише. Но ето че един път В. Комолов, повелителят на целия авторски колектив на мемоарите на Жуков, се изпуска. Съобщава ни, че „Спомени и размисли“ се издава „на основание на указанията на генералния секретар“, т.е. по заповед на Брежнев („Красная Звезда“, 12 януари 1989). Бих искал да видя храбреца, който би се осмелил да попречи на авторите на мемоарите на Жуков в благородното им начинание.

За същото пише на Жуков А. Миркина, която е след главните автори на „Спомени и размисли“: „Уважаеми Георгий Константинович!… уверявам Ви съвсем отговорно: никой не пречи на книгата, напротив, прави се всичко, та тя да излезе по-скоро“ („Огонёк“, 1988, №19, с. 20).