Виктор Суворов
Взимам си думите назад (8)

2

След смъртта на Жуков спомените му пораснаха от еднотомник до двутомник, после наедряха до тритомник, а по-късно пак изтъняха, стопиха се до двутомник. Книгата се съсухри самичка — от нея изпадна всичко излишно, всичко ненужно и неактуално.

През 1990 година излезе десетото издание. То беше специално. Оказа се, че всичко, което Жуков е писал дотогава, изобщо не е вярно. И че едва в десетото издание, четвърт век след смъртта на великия стратег, читателят най-после може да научи онази голяма истина за войната, която не са позволили на маршала да каже приживе.

Първите девет издания на „Спомени и размисли“ — това е голямата истина. Но вече не е препоръчително да си спомняме тази голяма истина. Така ни съветват наистина авторитетни люде. Например бившият министър на отбраната на СССР, последният маршал на Съветския съюз Д. Т. Язов. Дмитрий Тимофеич вписа името си в историята с това, че се направи на Хитлер 50 години след него и хвърли танковите армади срещу Москва. И също като Хитлер се провали. За разлика от Хитлер обаче този стратег не се застреля. Въпреки че трябваше. Сега пълководецът Язов съветва младите бездомни офицери да си правят домашни библиотеки и да ги пълнят със съчиненията на Жуков. Но не с кои да е. „Бих ги посъветвал на първо място да си купят мемоарите на този велик пълководец. И то не което издание им попадне в книжарниците, а именно последните издания на «Спомени и размисли», като се почне от десетото“ („Красная Звезда“, 2 декември 2003).

Милионите томове на първите девет издания на „Спомени и размисли“ са отречени от историческото развитие. Мястото им е на бунището на историята. Може да са били добри за времето си, но сега нямат работа в домашните библиотеки на бездомните офицери. Сега потребностите са други, сега е необходима друга голяма истина за войната.

Маршал Язов не е сам. Същата песен ни я пее и маршалът на бронетанковите войски О. Лосик. Възхвалите му започват с ритуални клетви за честността на Жуков. Тези настойчиви повторения обаче пораждат съмнения и подозрения. Ако някой се бие в гърдите и непрекъснато повтаря, че нещо е чистата истина, възниква психологическа реакция. С противоположен характер. Вземете дребните мошеници например — номерът им е да обясняват колко са честни. Пък и за каква честност от страна на Жуков може да става дума, след като той пише за множество операции, но нито веднъж не споменава за загубите? Авторите на жуковските мемоари приличат на организаторите на реставрацията на Кремъл и на Белия дом. Ремонтът свършва. Само че не показват сметките на никого. Да де — защо хората трябва да знаят подробностите, защо да се разстройват, защо да им се казва колко струва ремонтът и къде са потънали всичките средства!

След като обявява книгата на Жуков за честна, маршал Лосик веднага добавя, че жуковската честност не е обикновена, а с уточнения. „Това е честна книга. Вярно, в предишните девет издания по конюнктурни съображения не влязоха някои факти… При подготовката на десетото издание, допълнено по намерения вече първоначален ръкопис на автора, издателството се съобрази… Мемоарите излязоха в три тома“ („Красная Звезда“, 2 декември 2000).

Като ще говори човек за конюнктурни съображения, няма да е зле да посочи главния виновник за тях. А като ще обяснява, че спомените навремето били цели три тома, да вземе да обясни на по-тъпичките защо днес стигат само за два.

И още нещо: къде е гаранцията, че конюнктурните съображения вече не играят роля? Двайсет години в деветте първи правдиво-конюнктурни издания ясно се вижда стремежът на многобройните автори и съавтори на „най-правдивата книга за войната“ да угодят на властта, да отгатнат желанията й и с радост да ги изпълнят. Нима в следващите издания този стремеж го няма? Нима днес книгата излиза поне мъничко извън официалните идеологически установки?