Виктор Суворов
Взимам си думите назад (184)

7

В описанията на Жуков виждаме героизъм и само героизъм. В района на Ленинград великият стратег се опитва да „оправи“ стратегическата ситуация чрез провеждането на една много красива операция. В района на Петерхоф германските войски излизат на финския залив. С което отрязват 8-а съветска армия от главните сили на Ленинградския фронт и я притискат към морето. Създава се така нареченият Ораниенбаумски плацдарм. Жуков решава да изтласка германските войски от финския залив и заповядва да се нанесат два удара по сливащите се покрай крайбрежието направления: частите на 8-а армия от Ораниенбаумския плацдарм, частите на 42-ра армия — от района на Урицк. На мястото, където трябва да се срещнат войските на двете армии, има морски десант.

Ще ви го кажа веднага: замисълът е тъп. Защото милионният град, Балтийският флот, 23-та, 42-ра и 55-а армия, авиацията на фронта и двата корпуса на ПВО са отрязани от страната. Освен това защото от тази главна групировка на Ленинградския фронт е отрязана и 8-а армия. За какво трябва да се помисли първо? За града, флота и главните сили на Ленинградския фронт или за второстепенната 8-а армия? Къде трябва да се отвори коридор?

На изток, за да се избегне блокадата на Ленинград, или на запад, та блокираният гладен град да се съедини със също толкова гладната и понесла загуби армия?

Геният решава блокадата на Ленинград да се пробие с една почти разбита дивизия и с една неготова за бой бригада, от което, както знаем днес, не излиза нищо, а с главните сили да отвори коридор на запад, за да се съедини с 8-а армия. Което е глупаво. Защото ако градът, флотът и главните сили на Ленинградския фронт измрат от град, ще умре от глад и 8-а армия на Ораниенбаумския плацдарм, независимо от това дали се е съединила, или не с главните сили.

И ето че 8-а и 42-ра армия нанасят удар — една срещу друга.

Ето как ни описва това Жуков: „В района на Петерхоф в тила на вражеските войски беше стоварен морски десантен отряд с цел съдействие на крайморската група за провеждане на операцията. Моряците действаха не само смело, но и изключително дръзко. По някакъв начин противникът разкри подхода на десанта и го посрещна с огън още докато беше във водата. Моряците не се стреснаха от огъня на противника. Стигнаха до брега и германците, естествено, побягнаха. По това време те вече бяха добре запознати с онова, което наричаха «шварце тот» («черната смърт») — така наричаха морската пехота. За жалост не помня името на храбрия моряк — командира на морския десант. Увлечени от първоначалните си успехи, матросите преследваха бягащия противник, но на сутринта се оказаха отрязани от морето и повечето не се върнаха. Не се върна и командирът“ (АПН, 1969, с. 330).

И така — нашите са герои, а германците „естествено“ бягат, паникьосани пред „черната смърт“. Нека обаче прочетем още веднъж този кратичък текст. Героизмът си е героизъм, няма спор, но десантната операция е подготвена бездарно, дори престъпно. Ако противникът „по някакъв начин“ е разкрил подхода на десанта и го е посрещнал с огън още докато е бил на вода, то ръководителите, воглаве с Жуков, е трябвало да отидат на съд.

Матросите наистина са били храбри, но изобщо не са разбирали от тактика. „Когато се сражаваха на сушата, моряците изпитваха големи трудности. Докато усвояваха основите на общовойсковия бой, те често понасяха неоправдани загуби поради неумението си да използват местността и недооценяването на маскировката… Командирите често се опитваха да решат бойната задача единствено с оглед на храбростта, героизма и мъжеството на моряците“ („ВИЖ“, 1976, №11, с. 36). Само военен престъпник може да хвърли в бой хора, които не знаят за сухопътната война нищо освен „Ура!“ и „Напред!“ Противникът не пролива кръвта на войниците си заради един нищо и никакъв бряг — изтегля ги, а матросите хукват подир тях с победни викове. Лъжливото отстъпление е най-простият, най-примитивният капан, използван от векове и хилядолетия. И незапознатите с принципите на тактиката матроси се хващат в капана. Отрязват ги от брега, т.е. от линията за снабдяване и за евакуация. Матросите остават без храна, без бинтове, без патрони и снаряди. И ги настига истинската „черна смърт“. Жуков не ни съобщава колко са загиналите. Пропуска го. В „най-правдивата книга за войната“ също не се казва как завършва операцията, заради която е проведен морският десант. Германците, уплашени от нападението на героичните матроси, „естествено“ побягват. Обаче после се връщат. И никой не може да ги изтласка от крайбрежието нито през септември 1941-ва, нито през октомври, нито през ноември, нито през декември. През 1942-ра година също не могат да ги изгонят. И през 1943-ра.

С възхвалите на храбростта и героизма на десантниците Жуков прикрива позора на бездарните организатори на операцията, която всъщност оглавява самият той. След първия провал би трябвало подобни героични операции да не се повтарят, но Жуков настоява: още, още! И следва нов десант. И после още десанти, финалът винаги е един и същ. Дори в хвалебствените книги за великия пълководец четем: „Жуков изискваше от флота настъпателна активност, в частност морски десанти в района на Петерхоф. Десантите се подготвяха прибързано, бяха импровизирани и имаха демонстративно-отвличаща цел. Тези десанти водеха до големи загуби — често загиваха всички“ (капитан I ранг А. Басов. В книгата на Ера и Елла Жукови „Маршал Победы“, 1996, с. 255). За всеки провал на Жуков се намира универсалното обяснение: ама той не бил замислял нищо сериозно. Просто отвличал вниманието на врага.

Има и още. Живият Жуков честно си признава, че за жалост не бил запомнил името на храбрия моряк, командира на морския десант. В по-късните, т.е. по-правдивите, издания обаче мъртвият Жуков си спомня името му! „Увлечени от първите успехи, моряците преследваха бягащия противник, но на сутринта се оказаха отрязани от морето. Повечето от тях загинаха геройски. Не се върна и командирът на този героичен десант полковник Андрей Трофимовеч Ворожилов“ (ОЛМА-ПРЕСС, 2003. Том 1, с. 399).

Живият Жуков не си спомня нищо за командира-герой, но мъртвият си спомня и званието, че и трите му имена. Да им имаме паметта на мъртвите!

Ние пък да си спомним, че през есента на 1941 година поради невероятните загуби полковете на фронта се командват от майори, че и от капитани дори. И че след като геройският десант е бил командван от полковник, значи е бил извършен поне от полк. А може би и от по-голяма част. Всъщност да де — защо великият стратег ще си спомня за гибелта на някакъв си полк.

Провалът очевидно е бил не само геройски, но и грандиозен.

И хайде стига вече сме стоварвали вината за чудовищните загуби на Съветския съюз през войната на германците. Нашите пълководци, и на първо място Жуков, воюват така, че загубите могат да се изчисляват единствено с десетки милиони.

* * *

В средата на септември 1941 година има реална възможност да се предотврати блокадата на Ленинград. Срещу 54-та армия на Кулик Жуков е трябвало да прати не само една разпердушинена дивизия и една бригада, а огромните сили, с които разполага и които бездарно използва на другите направления. И след като пробие блокадата, спешно да организира отбраната в района на Мга. Опитът на германската армия показва, че позициите там могат да се удържат години наред с нищожни сили.

Жуков не прави нищо такова. Жуков праща десанти на съвсем друго място и със съвсем друга цел. Жуков планира и провежда съвместни удари на 8-а и 42-ра армия, придружени от морски десанти. И тези удари са глупави и неуспешни. Тези удари изобщо не определят съдбата на града и не са опити да се разкъса блокадата. Вината за това е тъпият инат на гения на военното изкуство. Решението на Жуков да не пробие блокадата през септември 1941 година, когато отбраната на противника още не се е установила твърдо, няма никаква обосновка, никакво логично обяснение.

Минаха десетилетия. Никой не крие, че блокадата е продължила толкова много именно по вина на Жуков и че на съвестта му тежат милион мъртъвци. Защото ги е убил той.

И поради това се решава — ами защо да не му вдигнем паметник на човека, нали погуби Ленинград?

И му вдигнаха.