Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

6

В списъка на разстреляните виновници за Бресткия позор лесно можем да обясним и да обосновем логически липсата на трима души. Първо, там не фигурира самият другар Сталин. Не може вождът на световния пролетариат, бащата на народите, в тази драматична обстановка сам да се признае за виновен, нали? Също както не може да обвини народния комисар на отбраната маршала на Съветския съюз Тимошенко и началника на Генералния щаб армейски генерал Жуков. Защото ако ги обвини, вината ще падне и върху него — къде е гледал, защо не ги е разкрил навреме тия вредители?

Затова списъкът на виновниците е трябвало да спре до най-висшия командир, действал в периферията, и в него да не се включва никой от работещите в столицата. Така и правят.

Вината на Сталин е очевидна и доказана. Самият Сталин си я признава — кратко, но по сталински, съвсем точно. На 24 май 1945 година на прием в Кремъл в чест на командващите войските на Червената армия той вдига тост „За здравето на руския народ“. Ръководителят на правителството казва следното: „Нашето правителство допусна редица грешки, имаше и наистина отчайващи моменти през 1941–1942 година“. Сталин заявява, че за подобно ръководство на войната вождовете е трябвало да се свалят: „Друг народ би казал на правителството си: вие не оправдахте очакванията ни, махайте се…“

Сталин съвсем конкретно казва, че и той, и оглавяваното от него правителство са заслужавали да ги изритат. А след свалянето им биха последвали и други наказания. И Сталин благодари на руския народ за доверието, което му е оказал. Благодари му, че не го е изгонил от поста му през 1941 и 1942 година.

Също толкова очевидна е вината на народния комисар на отбраната С. Тимошенко. Самият Семьон Константинович разбира вината си и след войната не я прехвърля на никого и не се оправдава. Категорично отказва да пише мемоари. Мълчи. Историците и мемоаристите го ругаят и оплюват — той не отговаря. Мълчи, както мълчи и гледа в земята провинил се войник, когато командирът му го ругае пред строя. Мълчи като подсъдим, който няма какво да възрази.

Но ето че последният от тези тримцата не осъзнава вината си и не я признава. Маршалът на Съветския съюз Жуков се самообявява за велик пълководец. И прехвърля вината си за разгрома на Червената армия през 1941 година, в частност за разгрома на Западния фронт, на висшестоящия Сталин и на нисшестоящите: на Павлов, Коробков, Климовских, Оборин, Таюрски и така нататък. И поне веднъж не казва: Павлов е виновен, Коробков е виновен, но началникът на Военторг Шейнкин може и да е бил виновен за някакви там злоупотреби, но няма нищо общо със стратегическия разгром в Белорусия. Не, другарят Жуков, великият стратег, не казва такова нещо. Затова и до днес сред виновните за грандиозното поражение са и командирът на дисциплинарния батальон и заместникът му, и завеждащият ветеринарната лаборатория, и началникът на Военторг. Те са виновните — а началникът на Генералния щаб не носи никаква отговорност за разгрома. Началникът на Генералния щаб е гений и направо вече светец. Постъпи и съвсем официално предложение Русия да стане монархия и Георгий — внукът на най-великия стратег на всички времена и народи — да стане цар. Та потомците на великия гений да могат да си предават властта над Русия от баща на син, по наследство.