Виктор Суворов
Взимам си думите назад (217)

9

Има едно невероятно оправдание: освободени сме от клетвата си, понеже съветската родина вече я няма!

Ами точно затова я няма, защото я предадохте. Всичките се биехте в гърдите, кълняхте се във вярност, обаче щом дойде време да изпълните клетвата си, всичките се разбягахте, понеже знаехте, че всичко е прогнило и че няма какво да се брани.

Да, прогнила беше социалистическата ви родина, насмукала се беше с кръв и се пръсна. Освобождава ли ви това от клетвата? Не ви освобождава. Някъде да сте се клели, че когато всичко почне да се срива и да рухва, вече сте свободни от клетвата си? Няма такова нещо. Всеки тънко, ясно и високо повтаряше: до последния си дъх!

Дайте да видим как стоят нещата.

Или режимът беше престъпен и изби десетки милиони свои граждани, тъпчеше с ботушите и танковите си вериги половината свят, а другата половина държеше на мушка. И следователно този режим трябваше да се смени, за която цел трябваше да му се измени. И всички му изменихме: кой сам, като Власов, кой със стадото…

Или трябва да кажем, че това си беше нормална страна, нормален човешки режим (с известни недостатъци) и трябваше да го защитаваме точно както се бяхме заклели. Но нарушихме клетвите си и не го опазихме. Уплашихме се и се изпокрихме. В който случай всичките до един сме предатели.

Ще кажете: да де, но майките ни, жените ни, децата ни не са се клели. Вярно е. Но това не ги спасява от позора. Защото са майки, жени, сестри, деца, внуци и правнуци на предатели и страхливци.

И ето че в редакцията на най-главния военен вестник полковник А. Ю. Бондаренко разговаря с последния председател на КГБ на СССР В. А. Крючков. През август 1991 година и двамата, като ужасни страхливци, изменят на съветската родина, на съветското правителство, на съветския народ и на воинската си клетва. Вярно, Крючков се опита да направи нещо, обаче, също като на всичките му колеги, му трепереха ръцете. И гащите. Та без дори опит за съпротива и той, и подопечните му веднага се предадоха на победителя. И пак те, тези последни привърженици на комунизма, бързо-бързо се прехвърлиха на страната на новата власт и благополучно получават от нея грандиозни, невиждани никъде по света пенсии, надбавки и привилегии. Бондаренко пък изобщо не се и опита да остане верен на клетвата си. През онези славни дни на 1991-а той се скри от народа си и не бързаше да пролива кръвта си за любимата си власт. След 13 години обаче двамата с Крючков се поокопитват, събират кураж и си спомнят скъпия им комунистически режим, по време на който са си живели толкова добре. Спомнят си и че трябвало този режим да се защитава, но имало хора, които се уплашили да го защитават. И полковник Бондаренко задава въпрос на по-старшия си колега: „Според вас как трябва да се постъпва с предателите?“ („Красная Звезда“, 28 февруари 2004).

И бившият председател на КГБ на СССР, напуснал поста си още при първите признаци за опасност, отговаря: „Мисля, че трябва да се постъпва така, както се достъпваше по времето на съветската власт… Предателите отиваха на съд, повечето биваха осъждани на смърт“.

Златни ви уста! Другари предатели Бондаренко и Крючков, да бяхте започнали със себе си. Още там, в редакцията, да си бяхте написали присъдите и да бяхте помолили някой от присъстващите да ги приведе в изпълнение.

* * *

Ако комунистическата власт е била приемлива за народа (което не изключва отделни недостатъци), народът трябва да й е верен и да я брани.

А ако е била неприемлива, е трябвало да се бори срещу нея.

Може да осъждаме Власов, може да си разправяме как адютантът му с револвера се върнал при своите, и за куфарчето със злато, но не можем да отречем едно: Власов ясно определя позицията си.

През октомври 1996 година в България се срещнах с един руски военачалник — с много звезди на пагоните и със завидна длъжност в Генералния щаб. Поспорихме и скоро той трябваше да признае — да, измених на клетвата си, да, направих го, обаче не ме оприличавай на Власов.

И тогава го попитах: добре де, а какво направи лично ти за рухването на Съветския съюз? И другарят като кипна: как може!… Ами че аз… Ами че ние…

Добре, добре. Тогава да минем на другия въпрос: какво направи лично ти за спасяването на Съветския съюз?

И стратегът млъкна.

Имам предвид, че Андрей Андреевич Власов все пак прави нещо за рухването на сатанинския режим. А генералът с многото звезди, също като хилядите си колеги, не е направил нищо нито за разрушаването, нито за спасяването на Съюза. Той е готов да служи на всекиго. На онзи, който победи. Това е моралът на глутницата: прав е онзи, който е по-силен. Та този стратег е изчаквал да се присъедини към победителя. Да види какво ще стане.

Фурнаджийска лопата.