Метаданни
Данни
- Серия
- Седмата заповед (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Seventh Commandment, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Коста Сивов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022 г.)
Издание:
Автор: Том Фокс
Заглавие: Седмата заповед
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Ибис“
Излязла от печат: 22.05.2018
Редактор: Любка Йосифова
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Жана Ганчева
ISBN: 978-619-157-224-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14175
История
- — Добавяне
Девета част
Последици
91
На следващия ден
На следващия ден слънцето не изгря над Рим. Или поне жителите на града не видяха да го прави. Гъстият черен облак, който необичайно силните ветрове от Сицилийския пролив донесоха предишния ден призори, беше започнал да изтънява, но още не се беше махнал напълно. Зад себе си оставяше слой от сиво-бяла пепел, покрила Вечния град с одеяло, което на слабата светлина можеше да мине за сняг.
Градът на седемте хълма спеше под останките от вулкана Монтана Гранде на остров Пантелерия, чието неочаквано изригване на повече от триста морски мили на юг беше истинска изненада за геолозите по цял свят. Облакът от пепел и газ, който се носеше във въздуха, покри голяма част от Южна Италия и вече се задаваха въпроси какво ще бъде дългосрочното му влияния върху околната среда в региона, без да се засяга темата, че внезапното изригване можеше да пробуди някои позаспали бегемоти в Сицилийския пролив.
Силните земетресения, които бяха разклатили Апенините далеч на север, чак до Болоня, бяха вследствие на изригването на остров Пантелерия. Това беше поредната мистерия, която щеше да занимава геолозите години наред, а именно как трусовете бяха усетени толкова силно в Рим. Тринадесет сгради се бяха срутили частично или напълно, а други бяха получили сериозни пропуквания в основите и фасадите си. Много паметници бяха паднали, а на доста места из града се отвориха ями. Дори обелискът на площад „Свети Петър“ беше пострадал — не напълно, за щастие на милионите, почитащи египетския монумент, който се намираше в сърцето на Рим от времето на Калигула — но вече не сочеше към небето. Земята под него беше хлътнала, а той беше паднал под странен ъгъл и сега червеният му гранитен край сочеше съм купола на базиликата „Свети Петър“.
Анджелина Кала се изуми, че в светлината на всички странни събития, които се случиха на нея и на цял Рим през изминалите седемдесет и два часа, не техният край беше важен за нея.
Не беше важна и съдбата, която очакваше Емил Дюре и хората му. Онова, на което се надяваха — да избягат с откраднатото богатство на Ватикана — не се случи. Сблъсъкът на ръба на ямата беше осигурил достатъчно време за Хайнрих и специалните му части да се върнат обратно на площада. Те установиха, че екипът на Емил беше влязъл в трезора от южната страна, и не им отне много време да разберат, че са изкопали тунел от канализационната система. Когато тялото на Андре последва това на Ридолфо в ямата, а разстроеният баща се опита да избяга заедно с останалите му мъже, Швейцарската гвардия вече ги чакаше на мястото, където тунелът се свързваше с канализацията.
Емил Дюре се намираше в ареста, а хората на Хайнрих не бяха единствените, които искаха да разпитат него и съучастниците му. Полицията щеше да вземе своя дял от него, както и италианското правителство. Те щяха да проследят приятелите и спътниците му и да ги осъдят на затвор за времето, което смятаха, че ще прекарат в лукс и разкош. Всички тези процеси щяха да се проведат зад закрити врати, разбира се, и без присъствието на пресата. Ватиканът все още не искаше светът да разбере за тайните и богатствата, които беше скрил под земята.
— Но трезорът беше разрушен — възпротиви се Бен, когато Хайнрих му каза всичко това.
Майорът от Швейцарската гвардия постави ръка на рамото му и се усмихна.
— Не си ли се замислял, доктор Вердикс, че може би не е единственият?
Значи имаше още тайни, заровени някъде, и истини, които не трябваше да бъдат научавани.
Но дори това не беше най-важното за Анджелина в деня, когато всичко приключи. Тя имаше много повече въпроси, отколкото можеше да зададе, камо ли да намери отговори за тях, както и много незадоволени емоции, с които не знаеше какво да прави. Преследваха я, стреляха по нея и едва не я заровиха жива. Срещна много нови хора и стана свидетел на смъртта на някои от тях.
В крайна сметка обаче имаше един човек, когото много искаше да види отново.
* * *
— Той вътре ли е? — попита Анджелина и посочи антисептично синята врата.
Сестрата кимна.
— Може да останете при него само няколко минути. Все още е прекалено слаб.
Но поне е жив, промърмори си Анджелина. Изпита облекчение. Обърна се към Бен и го хвана за ръката.
— Радвам се, че ми позволи да дойда с теб — каза му тя.
— Радвам се, че поиска да дойдеш — отвърна меко той.
От другата страна на вратата отец Алберто Алварес беше увит в болнично одеяло. Гърдите му бяха превързани, а в двете му ръце бяха забити системи. Той беше изключително слаб и блед, но целият засия, когато видя двамата си посетители.
— Бенедикт — изрече с вял глас — и доктор Кала. — Свещеникът се усмихна.
Бен отиде до леглото му и нежно го хвана за ръката.
— Е — каза отец Алберто след миг на мълчание, който Анджелина предположи, че е запълнил с молитва, — значи, всичко приключи.
— Така изглежда — отвърна жената и се приближи до него.
— Всички Божи предсказания се превърнаха в реалност — добави той.
Анджелина стисна челюст. В крайна сметка винаги се стига дотук, прошепна добре познатият глас в главата й.
— Съмнявам се Бог да е бил замесен в тези неща — отвърна тя, като се опита да не звучи саркастично. — Това бяха човешки деяния… — млъкна за миг, — … както и няколко природни прищевки.
Бен изтърпя стоически думите й, но отец Алберто й се усмихна.
— Ах, да, разбира се. Скептикът винаги се съмнява.
Анджелина се изчерви, но изражението на свещеника беше прекалено мило, за да я накара да се почувства неудобно.
— В крайна сметка заповедта на Бог беше изпълнена — добави той.
Жената повдигна неволно вежда.
— Заповедта му? — Тя беше чувала за десет такива.
— Говоря за седмата, разбира се — отговори свещеникът.
Анджелина опита да се справи с номерацията им в главата си, но не ги знаеше достатъчно добре.
— „Не кради“ — изрецитира по спомен Бен.
Жената се намръщи.
— Не мисля, че на Господ му е пукало за шайка крадци, решили да откраднат малко злато. Историята познава много по-големи обири.
Отец Алберто въздъхна, след което вдигна слабата си ръка и направи знак на Анджелина да се приближи до него.
— Някога помисляла ли си — започна той, — че Бог не е загрижен за парите, независимо дали са откраднати, или не?
Погледът й беше объркан, както и мислите й.
— Съжалявам, отче. Не разбирам какво имаш предвид.
— Може би — отвърна свещеникът — заповедта се отнася до краденето на нещо друго?
Анджелина се опита да разбере значението на думите на стареца, но емоциите, изтощението и объркването й работеха против нея.
— Напасти, откровения, пророчества — каза накрая отец Алберто, — доста невероятни неща. Свещени, биха казали някои.
Жената погледна свещеника в очите. Бен казваше, че намира утеха, когато прави това, и за момент тя се зачуди дали намери същото.
— Подобна слава — продължи отец Алберто — е запазена само за Бог. Не бива да попада в ръцете на човек. Не бива да бъде…
— Открадната — довърши Бен. На лицето му се беше изписало задоволство.
— Съжалявам — отвърна Анджелина. — Все още не разбирам.
Отец Алберто потупа ръката й.
— Знам — каза той. — Няма проблем. Човек невинаги разбира нещата от първия път. Утре, дете, е нов ден.
* * *
Анджелина и Бен вървяха един до друг в мълчание. Срещата със свещеника беше доста емоционална за жената. Искаше й се да се увери, по причини, които не разбираше напълно, че старецът е добре, че е оцелял след онова нападение в църквата, което не успя да предотврати. Думите му обаче породиха още емоции и раздразнение.
— Знам, че вярваш, че всичко е било част от някакъв божествен план — каза тя на Бен, докато вървяха по покритата с пепел улица, — но не мога да го приема.
— Никой не те кара — отвърна спокойно архиварят. — Всички трябва да вярваме в каквото искаме. Тези неща не могат да бъдат наложени принудително.
— Просто не мога да повярвам, че Бог действа така — заяви Анджелина. — Не мога да повярвам, че контролира разни събития и говори на хората.
Бен забави крачка и се обърна към нея.
— Искаш да ми кажеш, че нито веднъж в живота ти Бог не ти е говорил?
Анджелина поклати глава.
— Не съм суеверна, Бен — отговори тя. — Имам свой собствен вътрешен глас, свои мисли и съзнание. Те ми говорят, карат ме да правя разни неща.
— И никога не си се замисляла, че този глас може да е… нещо повече? — попита архиварят.
Анджелина го погледна в очите. Не, помисли си тя, никога не съм. Ох, колко изморена беше, не можеше да води този разговор днес, сега.
Вместо това направи нещо, което никой от двамата не беше очаквал. Приближи се до Бен и го целуна по устните — бавно, но уверено и със страст. Когато се отдръпна от него, му се усмихна и той й се усмихна в отговор.
Самотният си намира компания, заяви добре познатият й вътрешен глас, и след края на напастите започва нов живот.