Том Фокс
Седмата заповед (29)

29

Двадесет минути по-рано

„Виа Тина ди Лоренцо“

Жилищен квартал, Североизточен Рим

Тримата мъже, които Емил беше наел, за да играят ролята на технически екип, стояха пред компютрите си, заобиколени от мазни закуски и литри кафе, което беше техен неотлъчен спътник от сутринта. Денят им не беше започнал особено добре, но нещата се бяха променили драстично.

Младият мъж, когото наричаха Вико, беше водещата фигура и триото, откакто се запознаха в „Тек Кафе“, докато все още бяха студенти, и оттогава бяха станали неразделни като братя. Той наблюдаваше двамата си партньори, които работеха усърдно. Обзавеждането на мазето, в което се намираха, представляваше евтина сбирщина от маси „Икеа“ и тонове кабели, свързващи трите им компютъра и огромните монитори, които осветяваха цялото помещение в електронно зелено и синьо.

— Намерихте ли я? — попита нетърпеливо Вико.

Мъжът точно пред него, чието име беше Пиетро и чийто ханш беше малко по-закръглен, отколкото коя да е от въображаемите му приятелки би одобрила, кимна. Той избута няколко празни кутийки от пепси настрани, за да направи място на мишката си, а с лявата ръка работеше по клавиатурата. Мониторът осветяваше лицето му.

— Да, намерихме я — отвърна най-накрая Пиетро и посочи един прозорец на екрана; не карта с мигаща червена точка, както беше по филмите, а черен прозорец с текст в него. Сред числата се отличаваха поредица от цифри, които представляваха координати на точно местоположение.

Третият член на екипа, Корсо, беше седнал в другия край на малкото мазе. Прекалено дългият му перчем покриваше голяма част от лицето му. Мъжът работеше изключително усърдно. Вико беше наясно, че той също се е заел с проблема.

Определянето на IP геолокацията вече не беше толкова трудно. В неособено далечното минало това беше нещо, с което един хакер да се гордее. В наши дни ставаше почти автоматично. Днес, през двадесет и първи век, беше важно да се научиш как да не бъдеш забелязан от онези, които искаха да научат нещо повече за теб от физическото ти местоположение. Разбира се, все още имаше препятствия, които изскачаха на пътя от време на време, но повечето хора, използващи интернет, бяха толкова незапознати с цифровите трохи, които оставяха след всеки удар по клавиатурата, че направо си просеха проследяването.

Жената, която Емил им беше наредил да следят, беше чудесен пример за това.

След като ги инструктира да търсят в района някого, който беше експерт по някакъв странен древен език, нещата малко или много започнаха да стават автоматично. Освен мъжа във Ватикана, за когото вече бяха наясно, търсенето им даде само един резултат: тази жена. Бяха необходими едва няколко минути, за да свържат името й с IP адреса, от който идваше онлайн активността й, а само след няколко удара по клавиатурата свързаха IP-то с компанията, осигуряваща сървърните услуги. Последва хакване на няколко лесни за преодоляване защитни стени, за да се сдобият с потребителско име и парола, които от своя страна им осигуриха пълни лични данни, запазени в също толкова податливи на атаки бази данни.

IP адресът беше 0:0:0:0:0:ffff:dl91:66c — дългата IPv6 форма съответстваше на старата 209.145.6.108 — и принадлежеше на Анджелина Елоиза Кала. Вико не беше чувал това име, преди да се захване с проекта, но и не смяташе, че трябва да го е чувал. В Централен Рим имаше повече от 2,5 милиона интернет потребители и не му пукаше за никого от тях. Не и преди да изникне някаква необходимост да се заеме с определено лице.

Когато подобна необходимост изникнеше, беше въпрос на професионална чест за Вико и екипа му за по-малко от час да намерят страшно много информация за жената, която само допреди няколко часа не съществуваше за тях.

Интернет компанията на Кала разполагаше с адреса й — „Виа Антонио Черази“ №18а — който Пиетро потвърди, като сравни информацията от електроснабдителната и от телефонната й компания. От всичката тази информация Вико стигна до извода, че жената имаше само един компютър — изключително остарял „Макбук“, който караше на последни издихания и разполагаше със стара колкото хардуера му антивирусна програма — както и смартфон „Самсунг Галакси“, опериращ със стара версия на „Андроид“. От мобилните и безжични логове стана ясно, че телефонът е основното средство за достъп на жената до интернет.

Но тези неща бяха рутинни. Всеки хакер можеше да стигне до тази информация за толкова време. Вико искаше да узнае повече.

От Адженция деле Ентрате — италианската агенция за приходите — разбра, че Анджелина Кала е неомъжена и попълва данъчната си декларация сама — нямаше съпруг или партньор. Оттук следваше, че живее сама. От същата агенция научи банковата й сметка, която прати на Корсо, който от своя страна установи, че жената получава около 1200 евро на месец, голяма част от които отиваха за наем на апартамент в „Монтеверде“, сметки и изненадващо скъп абонамент за няколко списания, които по принцип се купуваха само от университетски библиотеки. Нямаше вноски за автомобил, което означаваше, че си беше купила такъв, плащайки цялата сума — което не беше особено вероятно предвид финансовото й положение — или беше един от десетките хиляди жители на Рим, които използваха градския транспорт.

Абонаментът за списанията говореше много за характера й и Вико проучи тази следа доста обстойно. Очевидно Анджелина Кала беше изключително начетена жена. Тя беше завършила бакалавърска степен в Болонския университет, след което се беше преместила в столицата, за да получи магистърска и докторска степен в университета „Ла Сапиенца“. Освен ключовата дума „акадската“ в докторантурата й — „Елементи от псевдоепиграфи^[1] в митологията на акадската култура“ — не разбираше нищо друго от темата й, но беше ясно, че Кала е доста веща по специалността си. Именно заради нея трябваше да я открият. Тя беше причината за проявения към личността й интерес. Вико и екипът му бяха наети да открият всекиго, който познава този древен език, и цифровата мрежа, която бяха заложили в цяла Италия, бързо се фокусира върху нея и мъжа. Те познаваха темата, така че се превърнаха в мишени.

Вико събра всичката тази информация в кратко досие и го изпрати на шефа. По-голямата част от него не беше нищо особено, но въпреки това той се гордееше с работата си — подробностите никога не бяха излишни.

Всичко беше изключително полезно, тъй като MAC адресът на смартфона на Анджелина Кала се свързваше автоматично към клетките и отворените безжични портове. Това се случваше благодарение на съвременните безжични комуникации.

Следователно можеха да я следят. Навсякъде.

— Къде се намира жената в момента? — попита Вико.

— Във Ватикана — отвърна Корсо.

— По дяволите, бъди малко по-точен! — Лидерът на триото принципно не беше чак толкова нетърпелив, но тъй като „мокрите“ екипи се бяха провалили да отстранят мишените си, заповедта на Емил да ги открият отново, беше дадена с изключително заплашителен тон, който го обезпокои.

— Дворът „Белведере“ пред Двореца — продължи Корсо и присви очи зад стъклата на очилата си. — Почакай секунда. — Пръстите му затанцуваха по клавиатурата. — Северозападният квадрант. Дай ми малко време.

Заработи отново по клавиатурата, но Пиетро вече беше завършил търсенето.

— Входът на Тайния архив.

Вико се вторачи в екрана и кимна на двамата си партньори.

— Браво на вас.

Телефонът вече беше в ръката му и набираше номера на Емил.