Том Фокс
Седмата заповед (34)

34

Бункерът

Бункерът на Тайния архив беше погълнат от смазваща тъмнина. Бетоненото подземие беше изолирано от всякакви външни източници на светлина, така че мракът, който падна след спирането на електрозахранването, беше чист и дълбок — като нощно небе, но без звезди и луна.

Анджелина и Бен имаха чувството, че са ослепели.

Жената застина на място. Едно от най-важните й сетива беше отнето и цялото й тяло се стегна, а в устата си усети вкуса на чист адреналин — вкус, който беше опитала само няколко часа по-рано. В мрака ужасът на моста на Тибър се завърна при нея с пълна сила — ужасът от куршумите, които се врязваха зад гърба й, и каменните парчета, които се блъскаха в тялото й. Задиша учестено. Усети, че главата й се замайва и губи равновесие.

Но Анджелина не беше готова да бъде преборена от спомена, независимо колко ясен и настоятелен беше той. Тя си наложи да се отърси от паниката.

Не виждаш, скастри се тя, но това не означава, че си сляпа. Едно от сетивата й може да го нямаше, но другите си бяха по местата. Успокой се.

Анджелина все още чуваше. Не последваха изстрели. Не чу стъпки нито по металния под, на който се намираха, нито по бетонения под тях. Никой не стреляше и не ги преследваше. Денят им не се повтаряше.

Тя стисна още по-силно плочката. Пръстите й бяха потни. Притесни се, че може да счупи ценния предмет на две. Или да го изтърве на твърдия под. Или…

— Анджелина, тук ли си? — Колебливият глас на Бен наруши тишината, която беше настъпила заедно с мрака. За момент жената забрави, че спътникът й е само на няколко крачки от нея.

— Да, на същото място съм, на което бях преди миг. — Анджелина прогони безпокойството. — Добре ли си?

— Не знам какво се случи — отвърна Бен. — Никога досега не е спирал токът тук. Трябва да има генератор. Аварийното осветление е свързано в отделна мрежа. — Гласът му беше някак си безтелесен, но Анджелина беше сигурна, че спътникът й движеше главата си, докато говореше — напразен опит да види нещо в мрака. — Или поне така съм чувал.

— Сигурна съм, че токът ще дойде след минута — отвърна жената, макар че в този момент й беше трудно да повярва на собствените си думи.

Минаха няколко секунди, преди да се окаже права, макар и частично. Светнаха няколко слаби лампи, но не от аварийните кутии, които на идване видя по стените, а от пода. Светлината беше оскъдна и червена.

— Показват накъде е изходът — измърмори Бен. Червените точки под тях едва осветяваха наоколо и превръщаха лицата им в странни образи. — Явно само те работят.

Анджелина въобще не мислеше за осветлението.

— Бен, не смятам, че това е съвпадение.

Подобното на хелоуинска маска лице на архиваря се обърна към нея.

— Какво имаш предвид?

— Бях навън по-рано днес, когато реката стана червена и стреляха по мен. Предполагам, че ти също си бил по някаква работа, когато това се случи и на теб.

— Следвах тълпата… към… — Бен замлъкна.

— След това Швейцарската гвардия ни отвлече. И научихме за тази плочка, за която, както се оказа, си чувал и преди. — Анджелина млъкна, но спътникът й не каза нищо. — Сега сме тук, плочката е в ръцете ни и светлините изгаснаха?

Тя се обърна, за да го погледне и да открие на лицето му съгласието, че това е прекалено странно, за да е просто съвпадение. Но Бен не само че остана мълчалив, но и се беше извърнал от нея. Беше навел глава, погледът му блуждаеше някъде под пода, а от устата му излизаха думи, които жената не можеше да разбере.

* * *

Нещо се беше променило в Бен, когато Анджелина импулсивно отвърза кутията и разкри плочката пред тях.

В началото не одобри действията й, шокира се, че един учен като нея може да стори нещо толкова необмислено с такъв древен артефакт. Когато Анджелина бръкна, за да извади предмета с голи ръце, той изкрещя да не го прави — каза й да помисли какви ги върши, че трябва да занесат находката на място, на което да имат възможност да я разгледат, без да й навредят.

Тогава Бен огледа добре артефакта и възраженията му секнаха.

Той наистина беше точно пред очите им — този предмет, който никога не беше виждал на живо, а само на снимка. Проблемът беше, че онова, което кардинал Джото Форте му беше изпратил за превод, не будеше такова възхищение в него, както истинската плочка. Макар да не можеше да преведе всичко дословно, Бен знаеше точно какво гласи останалата част от текста върху глината.

Архиварят не можеше да направи мигновен превод от акадски; същото се отнасяше и за жената до него. Дори най-добрите експерти в света — титла, която и двамата заслужаваха — имаха нужда от речници, за да извършат сериозна преводаческа работа. Но Бен видя определени символи, които познаваше добре. Вода. Кървава. Мрак. Мъгла.

Те бяха достатъчни, за да го уверят в онова, което му нашепваше вътрешният му глас. Това не беше обикновен артефакт, нито пък неговото въвличане беше случайно. Тази плочка — безспорно — съдържаше… тях. Пророчествата. Откровенията.

Предсказваше бъдещето.

Бен измърмори нещо за осветлението, когато Анджелина го попита, но главата му беше някъде другаде и съвсем скоро изгуби способността си да отговаря.

Погледът му се залепи за пода и откровенията Господни си проправиха път в ума му.

Това ще се случи на седемнадесетата година

на второто хилядолетие след идването на слънцето…

Думите му бяха до болка познати.

Първият знак… реката ще потече кървава…

Бен не беше сигурен дали още се намираше в бункера, или в съвсем различен свят, в друго владение. Единственото, което чуваше, бяха думите, за които някак си знаеше, че са написани на плочката, която Анджелина държеше в ръцете си.

Светлите места ще станат тъмни… в град, изпълнен със светлина.

* * *

Анджелина разбра защо поведението на Бен беше такова след падането на мрака. Той беше изпаднал в някакво кататонично състояние, беше на колене и се взираше в пода и нито думите й, нито потупванията й по рамото му можеха да го извадят от него.

Клаустрофобия. Може би това беше причината. Бен имаше социални… „проблеми“. Може би така се наричаха в наши дни. Не беше изключено клаустрофобията да е свързана с тях и когато светът потъна в мрак в този бункер под земята, това не му се отрази никак добре.

Но трябваше да я преодолее. Анджелина смяташе, че няма нищо случайно в това светлините да изгаснат, докато са тук, което означаваше, че колкото по-скоро излязат от това място, толкова по-добре. Тя обаче не беше готова просто да се обърне и да побегне. Все още не. Не беше стигнала дотук, както и изпадналият в кататония Бен, за да се откаже сега.

— Телефонът ти има ли фенерче? — попита нетърпеливо Анджелина.

Архиварят не й отговори, но жената видя, когато той го прибра в джоба на ризата си, затова просто се пресегна и го извади оттам. Батерията на нейния телефон падна още сутринта — беше забравила да го зареди през нощта — и това беше единствената надежда да осъществи плана, който се оформи в главата й.

Натисна копчето за включване и апаратът оживя. Светлината от дисплея превърна помещението от тъмночервено в призрачно светлосиньо.

— Трябва ми ПИН кодът ти — каза бързо Анджелина и насочи дисплея към Бен. Той не отговори нищо, а нейното нетърпение направо я подпали. Тя остави плочката на коленете си, сграбчи го за рамото и насила го накара да погледне телефона си. — Излез от унеса си, Бен. — Размаха апарата пред него. — Какъв ти е ПИН кодът?

Архиварят бавно вдигна очи и задържа погледа й малко по-дълго от необходимото. Стоеше като истукан, като вкаменен. След секунда просто започна да рецитира цифрите.

Анджелина беше права: кодът му за достъп беше по-дълъг от нормалното. Бен изрече дванадесет цифри. Секунда по-късно системата прие кода и на дисплея се появиха икони. След няколко бързи манипулации Анджелина успя да включи фенерчето, което представляваше силен лъч светлина, излизащ като че ли от собствената й ръка. Приличаше на малко слънце в мрака.

— Да се махаме оттук — предложи Бен неочаквано. Той излезе от унеса си и Анджелина инстинктивно насочи светлината към него. Лицето му беше бледо и изплашено. — Веднага. Трябва да се махаме оттук.

Страховете му бяха същите като на Анджелина отпреди малко, но тя искаше да направят нещо, преди да си тръгнат.

— Все още не — отвърна тя с твърд и решителен глас, който изненада дори самата нея.

— Трябва да се махаме веднага. Трябва да…

Анджелина не позволи на Бен да продължи.

— Подръж това — прекъсна го тя, взе плочката от коленете си и я бутна в ръцете му.

Архиварят се ококори пред артефакта, а езикът му като че ли се оплете.

— Дръж я права, ей така. — Жената я разположи перпендикулярно на гърдите му и паралелно на пода, като поднос. — А сега не мърдай.

— Анджелина — каза най-накрая Бен, — достатъчно. Сама го каза, не съществуват съвпадения. Трябва да вървим!

Вниманието й обаче беше привлечено от поредицата от икони на телефона му.

— Тук някъде трябва да имаш камера, нали?

* * *

Снимането на плочката в този мрак отне време, което нито Бен, нито Анджелина можеха да си позволят да изгубят, но жената настоя, че това е от изключителна важност. Телефонът на Бен имаше фенерче и камера, но не позволяваше и двете приложения да работят едновременно. Затова Анджелина беше принудена да включва фенерчето, за да заеме правилната позиция, след което да не помръдва, докато превключва на следващото приложение, и можеше само да се моли, когато LED светкавицата се задействаше, тя да се намира на правилното място върху глинената повърхност и да успее да направи ясни снимки.

Бяха й необходими шест опита, за да се увери, че една от снимките е достатъчно ясна, за да може да се изследва написаното върху плочката, когато излязат оттук. През това време и двамата се изнервиха достатъчно.

Не съществуват съвпадения. Напомнянето на собствените й думи и странното поведение на Бен започваха да я притесняват. Тя не знаеше какво му става, но поне бяха на едно мнение — време беше да се махат оттук.

Анджелина взе плочката от ръцете на Бен, положи я в поставката й от дунапрен, затвори кутията и я върна на рафта, след което се обърна към спътника си.

— Сега какво? — попита я той.

— Сега, доктор Вердикс, ще си плюем на петите.

* * *

Навън

— Колко време ще ги чакаме да излязат? — Андре не издържаше зад кофите за боклук в далечния край на двора. — Вътре са от цяла вечност.

— Ще чакаме, докато не излязат през тази врата — отвърна Ридолфо. — Има само един вход и един изход от сградата. Рано или късно ще се появят.

Въпреки премерените си думи Ридолфо споделяше нетърпението на партньора си. Изпитваше огромно желание да влезе през тази врата и да си проправи път до мъжа и жената. Така обаче съществуваше голяма вероятност да ги изгубят. Ридолфо си представяше Архива като лабиринт от коридори, складови помещения и подземия. Търсенето на двама души щеше да е голямо предизвикателство. Много по-лесно беше просто да ги изчакат да излязат.

— Може би има друг изход, за който не знаеш — възпротиви се Андре. — Как можем да сме сигурни, че още са вътре?

— За бога, Андре, можеш да проследиш сигнала на жената на таблета си. — Ридолфо посочи устройството, което беше закачено на хълбока на партньора му. На него, в реално време, можеше да се проследи местоположението на Анджелина Кала, осигурено с любезното съдействие на екипа на Вико. Телефонът й явно се беше изключил по някое време поради паднала батерия, но това не попречи на хакерите да го проследят. — Можеш сам да видиш къде се намира.

Андре изсумтя. Извади таблета и го включи. Малката зелена точка върху „Гугъл Мапс“ продължаваше да се движи, но почти незабележимо сменяше посоката си, след което отново се връщаше в първоначалната. Движенията й почти се припокриваха. Очевидно все още се намираше в сградата пред тях, вероятно под земята, където, както им беше обяснил Вико, не можеше да се проследява вертикално движение. Това означаваше, че когато се изкачват или слизат надолу, точката по-скоро ще трепти, отколкото ще се движи.

Андре изцъка с език недоволен, изключи устройството и отново го закачи на колана си.

Ридолфо усещаше раздразнението на партньора си.

— Успокой се, Андре. — Мъжът си позволи да говори малко по-спокойно от обикновено. — Съвсем скоро ще се появят. Когато го сторят, ще ги довършим.