Том Фокс
Седмата заповед (88)

88

Площад „Мастай“

Хайнрих, разбира се, не позволи на Анджелина, Бен и Томас да преминат прага на входа на трезора. След като раздаде заповеди на специалните екипи, той се обърна към тях.

— Връщайте се в колата — нареди им със заповеднически тон. В действията му се усещаше военна деловитост. — Направихте достатъчно. Стойте настрана и не се пречкайте, докато всичко не приключи.

Майорът не каза нищо повече, само се обърна и последва хората си в мрака, който се криеше зад входа.

Анджелина, Бен и Томас бяха оставени сами на площада.

Съвсем сами.

Това устройваше архиваря и младия мъж. До момента двамата бяха напрегнати, но видимо се бяха успокоили, като видяха, че агентите с големите оръжия погнаха хората на Дюре. Хора, които бяха оставили доста трупове след себе си.

Вътрешният глас на Анджелина й нашепваше друго._ Трябва да влезеш! Не можеш просто да стоиш тук. Трябва да действаш!_

Тя реши да му се подчини.

Без излишни думи влезе през входа и побягна по стълбите.

* * *

Бен се ужаси, когато видя Анджелина да влиза през входа. Ако някога беше изпитвал желание да се подчини на някоя заповед, то това беше заповедта да останат на площада.

— Анджелина, спри! — провикна се той, но знаеше, че няма никакъв смисъл. — Какво правиш?!

Жената не отговори, нито пък забави крачка. Бен не се изненада, когато осъзна, че е тръгнал след нея.

— О, по дяволите! — Събра всичкия си кураж… и я последва.

Тъй като не искаше да остава сам на площада, Томас последва Бен.

Анджелина вече беше преодоляла второто стълбище, когато един мъж в черно, който едва се забелязваше в мрака, изскочи отнякъде. Преди жената да се осъзнае, вече беше насочил дулото на оръжието си в лицето й. Мъжът беше достатъчно близо до нея, за да види очите му.

Шлема му!, излая вътрешният й глас. Виждаш шлема му!

— Спри! — изкрещя тя. — Това съм аз! С теб съм!

Швейцарският гвардеец от специалния екип не свали оръжието си, но поне не стреля.

След малко още две фигури се появиха зад нея. Бен и Томас слязоха по стълбите.

— Тримата сме с теб — поправи я архиварят.

Макар че оръжието не се отделяше от лицето й, Анджелина се обърна, когато чу гласа. Усмихна се на мъжете. Изненада се, когато осъзна, че се радва да види Бен, а младият Томас дори я окуражи.

Когато се обърна отново, гвардеецът беше заменен от застрашителната фигура на Ханс Хайнрих.

— Какво, по дяволите, правите тук долу? — провикна се той. — Казах ви да стоите настрана!

Възможността да се защитят за нарушаването на правилата, им беше отнета от неочаквана стрелба в коридора.

Хората на майора веднага се активизираха, без да се нуждаят от заповедите на шефа си. Те вдигнаха оръжията си и веднага отвърнаха на огъня, като се целеха по мишени, които Анджелина не можеше да види.

Тя добре познаваше обаче звука от забиващи се в камък куршуми. На сантиметри от главата й се заби един и я посипа със ситни частици, които рикошираха в лицето й. На бузата й се отвориха десетина малки ранички, от които потече кръв.

— Тук сте прекалено открити! — изрева Хайнрих и направи знак на тримата. — Бързо, долу, ето тук!

Майорът посочи контролното табло в долната част на стълбите.

— Ще ви прикривам, само си завлечете задниците там!

Никой от тримата не се възпротиви. Приклекнаха, доколкото това им беше възможно, а Хайнрих откри прикриващ огън.

Няколко секунди по-късно се озоваха зад голямото метално контролно табло, което им осигуряваше добро прикритие. Престрелката между хората на Хайнрих и Емил продължаваше с пълна сила.

Анджелина Кала надникна иззад таблото и видя нещо, което не беше предполагала, че ще види някога през живота си.

* * *

Огромната врата на ватиканския трезор беше отворена в центъра на подземната камера, която беше изкопана няколко години след края на Втората световна война. Самият трезор представляваше масивен бетонен куб, конструиран, за да се побере перфектно в камерата. Отворената врата показваше, че бетонната външност е само един от трите слоя от дебелата около метър стена, съставена предимно от метал.

Вътре в трезора имаше повече злато и сребро, отколкото Анджелина някога беше виждала.

Светлината идваше от далечната страна на съкровищницата, която също беше отворена. Там нямаше врата, осъзна жената, като се вгледа по-внимателно. Само огромна дупка, вероятно пробита чрез груба сила.

Анджелина се прикри зад таблото, когато един куршум се заби в него. Друг уцели каменната стена зад нея и тримата бяха окъпани от прах и каменни частици.

Като че ли навсякъде се стреляше, шумът беше оглушителен. Докато един глас не надвика всичко.

— ДОСТАТЪЧНО!

Гласът се възползва от настъпилото колебание и извика още по-силно:

— ДОСТАТЪЧНО!

Стрелбата секна. Разнесе се ехо, заменено от неловка тишина.

На Анджелина й бяха необходими няколко секунди, за да събере достатъчно кураж да излезе иззад прикритието на контролното табло.

Погледна в трезора и видя, че няколко мъже бяха насочили оръжията си право в нея. Хората на Хайнрих бяха насочили своите към тях. Бяха се изправили лице в лице, дуло срещу дуло.

Един мъж от противниковия отбор излезе отпред. Той беше облечен в костюм, върху който беше сложил бронежилетка — единствената наоколо. Сякаш се беше подготвил за всичко.

Бен застана зад Анджелина.

Жената знаеше кой е мъжът пред нея, беше видяла негова снимка в офиса на Хайнрих.

— Май сме изпаднали в патова ситуация — каза Емил Дюре с напрегнат, но добре контролиран глас. Сардоничният му тон беше насочен към майора, който беше приклекнал сред хората си. Когато осъзна, че говорят на него, той се изправи бавно и направи знак на екипите си да го прикриват.

Емил знаеше кой е начело.

— Мисля, че и двамата сме наясно — продължи той, — че изходите от тази ситуация са само няколко.

Анджелина се шокира от увереността на мъжа. Той наистина разполагаше с внушителна група — всички бяха въоръжени и готови да убиват — но все пак се намираше пред повече от десет насочени към него дула на елитни гвардейци. Въпреки това изглеждаше изключително спокоен.

Изключително! Тази ли беше думата, която я накара да погледне към Томас, който стоеше вляво от нея?

Младият мъж все още беше присвит, с опрян в металното табло гръб и колене до гърдите. Клатеше се напред-назад и мърмореше нещо.

За момент поведението му отвлече вниманието на Анджелина от разиграващата се на няколко метра от нея драма.

Тя осъзна, че Томас не си мърмори. Той повтаряше една и съща фраза отново и отново.

— Пророчествата още не са приключили. Пророчествата още не са приключили. Пророчествата още не са приключили.

Точно в този момент светът се разтресе.