Том Фокс
Седмата заповед (18)

18

Под Апостолическия дворец

— Какво искате да кажете с това, че сме заподозрени? — Анджелина не можеше да повярва на думите на Хайнрих. Целият ден нямаше никакъв смисъл — от стрелбата, през преследването, до залавянето й и разкритието за плочката и нещастната кончина на откривателя й. Идеята, че тя и Бен Вердикс бяха заподозрени за смъртта на Мануел Хереро, беше най-нелепото нещо, което беше чувала.

— Логично беше да стигнем до подобно заключение — спокойно отвърна майор Хайнрих. — Не вярвахме, че смъртта на Хереро е причинена от някакво пророчество, колкото и убедително да беше предсказанието в текста. Това ни оставяше предположението, че смъртта му някак си е била оркестрирана, заедно с откриването на плочката. — Гвардеецът размаха пръст към снимката, която все още беше в ръцете на Анджелина.

— И ако изключим доктор Вердикс — намеси се кардинал Форте, — вие, доктор Кала, сте единствената в Рим, която е експерт по този език.

— Акадски — прошепна любимата си дума Анджелина. Тя изведнъж беше придобила неприятен привкус и звучеше укорително.

Понякога нещата, които обичаме, ни захапват.

Логиката им не беше грешна. Но как беше възможно някой да оркестрира смъртта на друг човек — ако наистина се беше случило това — и да я свърже с пророчеството в някакъв древен текст, без да знае какво съдържа този древен текст? Самият факт, че плочката е ново откритие, означаваше, че не съществуват преводи, които да бъдат потърсени в прашните библиотекарски сбирки. Онзи, който беше свързал смъртта на Мануел Хереро с пророчеството на плочката, е трябвало да знае за откриването й и да е запознат с езика, на който е написана.

— Значи смятате, че сме измамници. — Дори след като изрече думите, Анджелина не беше сигурна дали звучеше обвинително, или умолително. Самата идея беше абсурдна. Отвратителна.

— Такива бяха подозренията ни — потвърди Хайнрих.

Едва сега на Анджелина й направи впечатление, че военната му стойка беше изпъната, както и чертите на лицето му. Швейцарските гвардейци приличаха на плюшени играчки в обичайната си униформа, но ако всички бяха изваяни под одеждите си като майора, наистина представляваха сериозна сила.

— Продължавате да използвате минало време — каза Бен най-накрая. Той стоеше настрана от дискусията между Анджелина и другите, като се намесваше само от време на време, и дори този коментар беше изречен по-скоро на въздуха, отколкото на Форте или Хайнрих. — Защо?

— Нещата… се промениха — отвърна кардиналът, след което изпъшка и кимна на Хайнрих, за да го подкани да обясни.

— Тази сутрин, след като реката стана червена, смятахме, че сте замесени — продължи майорът. — Бяхме изпратили целия текст от плочката на лингвисти в университета „Тафтс“ в САЩ, така че бяхме наясно какво е следващото предсказание — първото от поредица напасти.

Анджелина отново погледна снимката. Руните, които вече преведе, като че ли светеха върху листа. Реката… ще потече… червена…

— Когато това „предсказание“ се превърна в реалност, осъзнахме, че си имаме работа със сериозна манипулация и че един от двама ви — а вероятно и двамата — стои зад нея. Назначих по един екип за всеки от вас.

— Следили сте ни?

— Следили, подслушвали и наблюдавали електронно, да — отговори спокойно Хайнрих, без да показва, че има никакви угризения за това нахлуване в личното им пространство. — От момента, в който водата стана червена, хората ни бяха до вас.

— Не можехте ли просто… не знам, да ни се обадите? — Гласът на Анджелина беше преднамерено груб. — Определено нямаше да откажа да разговарям с вас.

— Не искахме да разкриваме, че знаем каквото и да било за вас. Ако планирахте нещо, а ние смятахме, че го правите, искахме да научим колкото се може повече за действията и намеренията ви, преди да се разкрием.

Анджелина отново искаше да изрече едно „майната ви“, но с големи усилия си прехапа езика.

— В края на краищата трябва да сте доволни, че ви следяхме — каза Хайнрих, забелязвайки, че лицето на жената става все по-червено и по-червено. — Благодарение на това станахме свидетели на нападенията над вас.

Анджелина трябваше да се съгласи. За момент стрелбата на Понте Систо отново експлодира в главата й. Усети забиващите се в кожата й отронени каменни парчета.

Бен също изглеждаше блед.

— Двамата с доктор Вердикс бяхте нападнати почти едновременно — продължи Хайнрих. Тонът му беше станал малко по-мек и по-състрадателен. — Стрелбата започна на две различни места в града и само с няколко секунди разлика. Напълно координирана атака.

— Мъжът пред мен… главата му… — думите на Бен бяха несвързани, но отразяваха частици от спомена му за случилото се. — Досега не бях виждал човек да умира. — Той вдигна очи към майора. — Една от жените, които стоеше до мен, беше простреляна в ръката или в рамото, не съм сигурен. Тя оцеля ли?

— Опасявам се, че благополучието на другите не влизаше в заповедите на хората ми — отвърна майорът. Гласът му отново беше станал хладен. — Те бяха там, за да наблюдават вас. Местната полиция ще се заеме с другите жертви и ранени.

Бен потъна в стола и заби поглед в пода.

Анджелина изгледа Хайнрих, а после — и кардинала. Двамата мълчаха. Само допреди малко изпитваше единствено гняв към тях — особено към духовника — а сега усети, че в нея се надига нещо различно. Благодарност. Благодарение на тези мъже и техните подозрения все още беше жива.

— Защо му е на някого да стреля по нас? — попита Анджелина и наруши тягостната тишина. — Аз съм просто екскурзовод. Доктор Вердикс е архивар.

— Отговорът на този въпрос е очевиден — отвърна Хайнрих. — Явно не сме само ние в Рим, които знаем, че сте единствените експерти по акадски.