Том Фокс
Седмата заповед (38)

38

Район „Торе Маура“

Източен Рим

Тази вечер Емил нямаше да може да спи. Въпреки мрака, който беше паднал навсякъде, той знаеше, че емоциите и очакването му идваха в повече, и нямаше нужда да се опитва. През последния един час крачеше напред-назад във всекидневната на малката си къща в „Торе Маура“, като редуваше проверките на имейла на лаптопа си, който имаше външен източник на захранване и сателитна интернет връзка, с маниакално проверяване на телефона си за съобщения от различните екипи, всеки от които беше екипиран със сателитен телефон за този етап от операцията.

Емил се спря, за да си налее трета чаша от най-доброто уиски, което някога беше пил. Той не беше богат човек — все още не — и вкусовете му обикновено не бяха толкова изискани. Но това беше зората на… всичко. Чувстваше, че трябва да я посрещне с най-доброто. Дори в мрака.

Нямаше лед, така че на светлината на лампата на батерии си напълни уиски и отпи от него. Кехлибарената течност се плъзна по езика му и остави маслен послевкус върху него. Според скромното му мнение си струваше всеки цент.

В този момент Ридолфо и Андре вероятно вече се бяха погрижили за единствените пречки, които неговият екип от хакери беше открил. Те го изнервяха и го караха да се безпокои. Емил дърпаше конците на цял един град, като осъществяваше план, в който имаше заблуда и много по-големи рискове от онези, които беше предприемал досега в живота си, но този проблем продължаваше да го тормози. Всичко останало вървеше чудесно. Всичко освен… тях.

Не можеше да повярва, че е толкова трудно да се отстранят двама учени. Самият той беше такъв, преди да бъде отхвърлен от научния свят, и не можеше да определи нито себе си, нито някого от колегите си като човек, способен да се справи добре в подобна ситуация.

— Нашите оръжия са химикалката и книгата — спомни си думите на един от някогашните си приятели, изречени по време на събиране преди години — и те са много по-силни от истинските оръжия.

Разбира се, това бяха романтични глупости, които изглеждаха правдоподобни до момента, в който някой не насочи пистолет в челото ти. Химикалките не бяха много ефективни в убеждаването на някого да не натисне спусъка.

Раздразнението на Емил не се дължеше на трудностите, които изпитваха хората му да ги убият, а на това, че онези бягаха и очевидно някой им помагаше. Това беше много, много тревожно.

Емил беше убеден, че планът му е изпипан до най-малкия детайл. Текстът беше перфектен. Бяха намерили, използвали и след това се бяха „отървали“ от чуждестранен учен по акадски. Всичко беше проверено по няколко пъти. Думите бяха написани върху глина, примесена с прах, която хората му бяха откраднали от една урна на хиляда и триста години, така че всяко въглеводородно датиране, направено набързо, щеше да покаже дата, която да обърка всички. А що се отнасяше до скриването и намирането на плочката, всичко беше протекло точно според изчисленията му. Разбира се, документът щеше да бъде подложен на сериозен анализ и тогава истината щеше да бъде разкрита. Номерът с датирането щеше да бъде разбран, а текстът — изследван под лупа. Само че тези неща изискваха време. Единственото, на което се надяваше Емил, беше разкритията да се случат, след като свършеха работата.

Само двама души представляваха заплаха за плана. Двама учени, които бяха попаднали в полезрението на Емил, когато хакерите му бяха проучили миналото им или каквито там записи бяха намерили в интернет и му съобщиха, че са експерти по този забравен език, акадския. Експерти, които можеха да разкрият измамата много бързо. Откритието, че тези двама учени живеят в града му, разтревожи Емил, но поне проблемът не беше много труден за решаване. Нямаше нужда от сложни представления, които да обвързва с пророчества и подобни. Куршум в главата на всеки от тях щеше да бъде напълно достатъчен.

Но по причини, които не бяха особено лесни за обяснение, хората му изпитваха трудности да ги убият.

Мъчеха го киселини в стомаха и Емил остави уискито, защото се притесняваше, че то спомага за дискомфорта му. Нареди си да се успокои. Цялото шоу щеше да продължи още само ден и половина. След това нямаше да има значение кой какво знае.

Емил отиде до малкото си бюро и прокара пръст през тракпада, за да събуди лаптопа си. Натисна няколко клавиша и имейлът му се обнови. Нямаше нищо ново.

Проклятие. Искаше новини. Искаше нещо ново. Той беше от хората, които в подобни напрегнати ситуации винаги смятаха, че се е случило най-лошото. Искаше доклад от поне един от екипите си, без значение кой, за да се увери, че всичко върви по план.

Тъй като нямаше с какво друго да разсее тревогата си, Емил започна да преглежда старите си имейли. Имаше стотици писма. Почти никога не триеше нищо.

Бързо осъзна, че начинанието му не е безцелно, дори самият той първоначално да смяташе, че е такова. Вниманието му беше привлечено като магнит от дългото писмо, което беше получил по-рано през деня от Вико и екипа му. В него се съдържаше всичката информация, която хакерското трио беше намерило за двамата учени, привлекли вниманието му. Разполагаха с всичко за жената — име, адрес, финансова картина, местоположения. Абсолютно всичко. Разполагаха със същото и за мъжа… как му беше името? Емил отиде по-надолу в имейла.

Доктор Бен Вердикс.

Имаше нещо познато в това име. Нещо, свързано с миналото му.

Прочете го отново на глас.

— Доктор Бен Вердикс.

Емил усети как краката го предават. Беше чувал това име и постепенно се сети и за мъжа зад него. Бен Вердикс беше започнал работа в Тайния архив на Ватикана към края на неговия престой там — около шест-седем месеца преди скандала и опозоряването, които бяха довели до отстраняването му. Помнеше Бен като странен тип с проблеми в общуването, който му приличаше на прилеп, наслаждаващ се на самотата в пещерата си.

Значи, той беше „другият акадски учен“, когото хората му преследваха. Емил усети как киселината се надигна от стомаха му и се опита да си проправи път към гърлото му, където да си свърши работата докрай и да го накара да повърне.

Онази жена, Кала, беше достатъчно голям риск, но Вердикс беше работил в същата среда като Емил. Беше прекалено навътре в нещата. Това означаваше, че може да разбере…

Бен и жената бяха отвлечени от трета страна — според Вико черните ванове принадлежаха на Швейцарската гвардия — което означаваше, че има вероятност вече да им е казал.

Не, не, не, помисли си Емил, мислите му направо препускаха. Не мога да ги убия. Не и преди да разбера какво са казали и на кого.

Емил извади телефона от джоба си и набра номера на Ридолфо. Трябваше да промени инструкциите си, преди да изпълнят заповедта, която им беше дал преди четиридесет и пет минути.

За съжаление, никой не му вдигаше.