Том Фокс
Седмата заповед (69)

69

Щабът на Швейцарската гвардия Ватиканът

Нахлуването в дома на Ридолфо Пасерини не донесе никаква нова информация на Ханс Хайнрих. Майорът беше сигурен, че ще успее да го завари в дома му — или поне че ще намери някакви знаци от пребиваването му — но уви. Първата им сериозна следа се оказа безполезна.

Препятствията никога не бяха причина за отказване. Хайнрих беше научил това съвсем рано в Гвардията и оттогава следваше този принцип.

През изминалите няколко часа разследващите от екипа му се занимаваха с „нетуъркинг“. Така наричаха процеса, при който търсеха всичко, свързано със заподозрените — приятели, хора, на които се бяха обаждали, места, на които обичаха да ходят — въобще всичко, до което можеха да се докопат, да научат или да хакнат.

Ридолфо не си беше у дома, за да бъде заловен и разпитан, но това не означаваше, че не могат да научат нищо за него.

— Ние не сме точно АНС — каза един от мъжете в екипа на Хайнрих, когато майорът се надвеси над него, — но разполагаме с няколко трика в ръкава си.

На екрана пред тях, както и на множеството други монитори, разположени наоколо, се обработваше информация. Адресът на Пасерини беше свързан с телефонни разпечатки, които от своя страна носеха допълнителна информация — мобилни и финансови справки, пътнически документи и друга лична информация.

А и не само лична, но и междуличностна.

Имейлът на Ридолфо Пасерини говореше за отношения с мъж на име Андре Дюре, които продължаваха години наред. Явно двамата се познаваха отдавна и кореспонденцията помежду им показваше, че наистина са много близки приятели. Имейлите на Андре често бяха емоционални, а отговорите на Пасерини, макар и не толкова емоционални, подсказваха за голяма близост. Комуникацията им беше зачестила през последните осемнадесет месеца.

Кой беше този Андре Дюре?

Мъжът беше щателно проучен, както беше проучен и Ридолфо, и съвсем скоро беше свързан с човек, който в очите на Хайнрих беше от съвсем различен калибър. Бащата на Андре. Емил Дюре.

Досието, което започнаха да му съставят, беше обезпокоително още от самото начало. Първата причина за това: Дюре беше работил за Ватикана и по-точно в Тайния архив, но беше уволнен преди четири години заради „етични и професионални нарушения“.

Втората причина: колкото повече информация се появяваше на монитора, толкова повече Хайнрих започваше да се притеснява. Всичките му инстинкти крещяха, че е открил правилния човек. Мъжът, който стоеше в сърцето на всичко това.

— Искам да изнамерите всичко за Емил Дюре — съобщи на цялата зала той. — Съсредоточете се върху него. Искам информация за престоя му в Архива и с какво се занимава от тогава насетне. Потърсете помощ от полицията. Накарайте ги да проследят онова, което не можете сами. Намерете ми всичко — завърши с непреклонен глас Хайнрих, след което отиде до офиса си и вдигна телефона.

Кардинал Джото Форте отговори на второто позвъняване. Майорът го запозна с новините.

— Помните ли този човек, Ваше Преосвещенство? Някога имали ли сте работа с него?

— Само по време на уволнението му — отвърна Форте. — Работата му в Архива нямаше нищо общо с мен, но уволнението от официален ватикански пост винаги се разглежда от курията.

— Какъв човек е той? — попита Хайнрих. — Наясно съм с официалната информация за него, но трябва да знам с какъв характер си имаме работа. Религиозен фанатик? Само фанатик?

— Ако не ме лъже паметта, мисля, че беше точно обратното — отвърна кардинал Форте. — Когато се изправи пред нас на изслушването, ми се стори, че е човек, който не вярва в нищо.

Хайнрих се опита да осмисли какво означаваше това.

— Ако той е вашият човек, майоре — продължи Форте, — то целта му не е могъществото на Църквата или нещо подобно. Целта му е коренно различна.