Том Фокс
Седмата заповед (81)

81

Площад „Свети Петър“

Анджелина и Бен наблюдаваха недоумяващо черното небе. Челюстта на Томас увисна. Ококорените му очи се насълзиха. Около тях беше настъпила истинска какофония от радостни викове и изплашени писъци. Някаква групичка беше запяла църковна песен. Друга крещеше гневно, сипеше обвинения, че всичко това е измама, а трети смятаха, че е терористична атака, и се разбягваха.

Едно нещо обаче беше сигурно. Слънцето беше черно, а утрото не идваше — точно както очакваха. Дори Анджелина не можеше да отрече връзката между случващото се и текста, за който знаеше — който беше сигурна — че е фалшив. Не можеше да отрече, но не можеше и да разбере.

Как беше възможно да се постигне подобно нещо? Само човешката изобретателност беше способна да го стори.

Този въпрос може и да тормозеше Анджелина, но направо изяждаше тълпата около нея. Станали свидетели на очевидно чудо или напаст, или каквото беше в действителност, хората вече не искаха да стоят зад прегради. Те събориха издигнатите бариери и проникнаха на площада, за да наблюдават от него случващото се.

Гвардията се опита да ги спре, но дори тя не беше всесилна пред човешката вълна, която нахлу.

* * *

Хайнрих не знаеше какво да каже, когато натисна бутона на рамото си и изкрещя на микрофона:

— Всички хора на площада!

Небето беше черно. Майорът беше шокиран, ужасен и стъписан. Той беше тук с цел, колкото и неразбираеми да бяха обстоятелствата. Неистово оглеждаше хората, които прииждаха на площада, но никой не му изглеждаше не на място.

Всички бяха не на място. Цялата тази сцена беше нелепа, истински хаос.

Хайнрих усещаше, че ще става по-зле.