Том Фокс
Седмата заповед (4)

4

Президентството.^[1] Ватиканът

Офисът на кардинал Джото Форте

— Не можеш да изпращаш подобна информация на Швейцарската гвардия, без да ни запознаеш с нея, Джото.

Порицанието беше отправено към Джото Форте, кардинал префект на Конгрегацията за каузите на светците^[2], от неговия колега кардинал Дилън Кама, ирландски прелат, който беше прекарал последните четиридесет години затворен между стените на града. Някога беше служил като държавен секретар^[3], а сега, години след официалната пенсионна възраст на Църквата, беше един от най-уважаваните съветници на курията^[4]. Гласът му изразяваше едно особено недоволство, на което само ирландците бяха способни — в него се усещаха безразличие и незаинтересованост, но и достатъчно лична отговорност и раздразнение.

— Това е нещо, което засяга всички ни.

— Не съм убеден, че е нужно да засяга някого — отвърна кардинал Форте. Той оставаше напълно спокоен зад бюрото си, макар нарастващото му раздразнение да беше повече от очевидно. — Вероятно всичко е едно голямо нищо. Определено не е въпрос, с който да занимавам курията. Уведомих Гвардията само заради протокола. Ако е настъпило събитие, което според хората е от религиозно значение, тя трябва да е наясно. Тълпите се събират бързо и действат импулсивно.

— Смяташ ли, че ще има такива?

— Та те вече са факт — намеси се нов глас. Той принадлежеше на архиепископ Йован Уикола, който се беше разположил в едно от червените кресла в другия край на офиса на Джото. Мъжът беше участник в подобни срещи също толкова дълго време, колкото и кардинал Кама, макар че неговата роба все още беше пурпурна, а не червена. — Събрали са се край реката дори в този момент, докато разговаряме. Вие как бихте ги нарекли?

— Тези така наречени тълпи, Ваше Преосвещенство — отвърна кардинал Форте, — са просто любопитни хора, които желаят да видят едно нещо, което, колкото и странно да е, въобще не е чудотворно.

— Все пак — продължи да държи на своето Кама, който стоеше в средата на помещението — това тяло е второто в йерархията на курията и трябва да е наясно с всичко. Наше задължение е да уведомим държавния секретар и папата, ако нещо — каквото и да е — ескалира.

— Съгласен, съгласен — отвърна Джото. — Приемете извиненията ми, братя. Продължавам да не вярвам, че това застрашава по някакъв начин собствените ни интереси, след като Гвардията е уведомена за възможни стълкновения днес, но въпреки това приемам забележката. Съгласен съм, че трябваше да се посъветвам по-рано с вас.

Това привидно самоунижение като че ли задоволи кардинал Кама.

— След като се уточнихме, искам да попитам — какво съдържа предметът, който твоите хора откриха? — попита той и се завъртя на пети, за да се обърне точно към Джото.

— Свързан е с реката, разбира се — отвърна кардиналът, — но има още нещо. Заради него двама души привлякоха сериозно интереса ни.

* * *

Близо до река Тибър

Откакто реката стана червена сутринта, никой не можеше да определи какъв е източникът на промяната. Когато онези, които се занимаваха с разследвания и изследвания, се захванаха за работа, цветът на Тибър се промени от Сетебани на север до Тор ди Вале на юг. Това се превърна в най-голямата новина в Рим.

Спекулациите за причините и значенията на случващото се бяха безброй. Нямаше как в град с подобна религиозна история хората да не видят символизма в червения цвят. Италия не беше Египет, но между легендите за превръщането на Нил в кървав канал по времето на Моисей и случващото се сега можеше да се търсят аналогии.

Онова в реката не беше кръв. Още първият любопитен репортер, който се наведе над водата, загреба шепа от нея и я помириса. Учените предполагаха, че минерали от неизвестен залеж по речното дъно са причина за оцветяването или някакъв вид водорасли или други водни растения, които са способни за толкова кратко време да се окислят.

Сред останалите хора се вихреха най-различни предположения. Правителството се страхуваше, че това може да е терористична атака, и заподозря, че оцветяването е причинено от някаква отрова. То алармира обществото да използва само бутилирана вода, докато не се назначи пълно разследване — макар че водата, която течеше по тръбите и чешмите, не изглеждаше инфектирана и си беше чиста както винаги досега. Еколозите веднага закрещяха, че това е замърсяване, и заобсипваха с обвинения корпорациите. Смятаха, че някоя от тях е изхвърлила нещо призори. Така те затвърдиха убежденията си, че големите компании с удоволствие биха умъртвили цяла река, ако по този начин можеше да спестят няколко евро за рециклиране.

Имаше и други обяснения. Религиозните фанатици видяха знак, скептиците подушиха измама, а интернет — конспирация, както винаги.

През цялото това време реката си течеше кървавочервена през сърцето на града. Никой не знаеше какво означава подобно нещо или какво може да донесе след себе си. Докато в точно определено време цветът не започнеше да се губи. До края на деня Тибър щеше да бъде отново нормален. Така трябваше и да бъде. Но светът около него нямаше още дълго да остане такъв.

Това също беше гравирано върху солидния камък.