Том Фокс
Седмата заповед (55)

55

Пред църква „Свети Павел от Кръста“

Анджелина не знаеше какво да очаква от църквата, която беше направила видеозаписа. Младият мъж от него — който вероятно беше на двадесет и пет години и изглеждаше екзалтиран — носеше нормални за Италия дрехи, така че не очакваше да види хора, облечени в еднакви роби или униформи на култа. Смъмри се наум. Естествено, че няма да носят такива. Бен се обличаше нормално. Анджелина си напомни, че колкото и странно да й се струваше и колкото и странно да беше за Рим, харизматиците бяха голям процент от християнското население в световен мащаб, особено в Америка. Хората, при които отиваше, не бяха точно привърженици на култ.

Въпреки това се беше отправила към едно място, което беше извън зоната й на комфорт. Религията беше трудна за възприемане дори когато ставаше въпрос само за следване на правила и принципи, които не бяха оставили никаква писмена следа в историята. Някога религията се беше превърнала в нещо по-… не беше сигурна коя е правилната дума. Духовно? Динамично? След това се беше трансформирала в нещо коренно различно и това „нещо“ й беше още по-трудно за преглъщане. Идеята за съществуването на Бог беше велико човешко творение, което да отговори на нуждата от креативност. Да се вярва, че създаденото от човека божество говори на хората, че гласът му ечи от небесата и шепти в ушите им, е просто заблуда.

Една къща на заблуда, която приютява заблудените. Според Анджелина отиваха точно на такова място.

Затова обикновената квадратна тухлена постройка, пред която се озоваха, я изненада. Нямаше огромен двор, какъвто беше свикнала да вижда пред много католически църкви в града. Нямаше купол или камбанария, въобще нищо не показваше, че това не е склад или нещо подобно. Единствено неонов кръст над стъклените врати и монтиран в тухлите метален надпис, който гласеше „Свети Павел от Кръста“, подсказваха предназначението на сградата.

— Това ли е? — попита Анджелина и се огледа.

— Това е — отвърна Бен, който сякаш стана по-висок с няколко сантиметра, когато се приближиха до входа. — Това е моят духовен дом.

Анджелина поклати глава. Точно такива приказки очакваше да чуе.

Бен отвори едната от вратите и се прекръсти. Когато приключи, покани спътницата си да влезе.

— Готова ли си да прогледнеш? Наистина да прогледнеш?

Анджелина го стрелна с укоряващ поглед — Не се опитвай да ми пробутваш духовните си глупости, доктор Вердикс — макар че не можеше да скрие, че наистина искаше да види какво се таи вътре.

Направи няколко крачки и веднага разбра, че тази църковна служба не беше като никоя друга.

* * *

Анджелина усети службата на харизматиците, преди да я види. Тя не приличаше на никое вътрешно или ефирно чувство, а беше истинско пулсиране на сетивата. Въздухът беше изпълнен от ритъма на барабани, подкрепени от китара и други инструменти, усилени толкова много, че подът под нея се тресеше. За момент се почувства като на рок концерт, а не в църква, и когато заобиколи нартекса и видя стотиците вдигнати ръце, които се поклащаха в ритъма на мелодията, се обърка още повече.

Обърна се към Бен в търсене на някакво обяснение, но видя, че мъжът е последвал примера на останалите — беше вдигнал ръце във въздуха и беше затворил очи.

Музиката бумтеше.

Пейте във възхвала на Бог, от дъното на душата си!

Пейте във възхвала на Краля, от дъното на сърцето си!

Думите може и да бяха духовни, но музиката приличаше на поп.

Анджелина сграбчи една от вдигнатите ръце на архиваря.

— Бен — опита се да не вика, но усиленият звук на песента правеше това невъзможно, — какво става?

— Това е краят на сутрешната литургия — отвърна той. — Последният химн. Неговата цел е да повдигне духа на хората и да ги подготви за деня.

Анджелина сбърчи чело. Тя помнеше химните по време на службите, на които я бяха водили като момиче. Определено не звучаха като този.

Няколко секунди по-късно музиката достигна своя хармоничен апогей и за изненада на Анджелина, всички присъстващи избухнаха в бурни аплодисменти. Когато шумотевицата понамаля, един мек старчески глас се разнесе по озвучителната уредба, която не се виждаше никъде.

— Бог е с нас.

— И винаги ще бъде! — отвърнаха присъстващите.

Явно това беше краят на литургията. Тълпата пред тях се раздвижи — хората започнаха да събират чанти, шапки и куфарчета и да се насочват към изходите. Лицата на онези, които минаха покрай Анджелина, бяха ентусиазирани и щастливи.

— Щом службата е свършила — успя да надвика шумотевицата тя, обръщайки се към Бен, — вече можем ли да говорим с някого от главните?

— Само един човек стои начело на това паство — отвърна архиварят. — Обикновено не говори с хората след литургия, но ще видя дали ще направи изключение. Дай ми минутка да се погрижа.

— Какво да правя през това време? — попита Анджелина. Изведнъж се беше почувствала не на място.

— Седни — предложи й Бен и й посочи празните пейки. — Не се знае. Духът може да те докосне.

* * *

Бен си проправи път покрай хората и най-накрая успя да стигне до предната част на храма. Съжаляваше, че е пропуснал литургията, макар че рядко можеше да организира работния си график по начин, който да му позволи да закъснее за Архива в сряда сутрин, така че липсата му на службата не беше нещо необичайно. За сметка на това не пропускаше литургиите в събота и неделя и често участваше в сутрешните сбирки в домашните църкви. Присъствието му тук днес само му напомни колко много му се искаше да има възможност да идва по-често.

Няколко доброволци вече се бяха заели с почистването на храма — събираха останалите бюлетини и подреждаха столовете до страничните стени.

Бен веднага разпозна един от енориашите.

— Томас — провикна се към по-младия мъж той и отиде при него. — Трябва да се видя с отчето.

Томас му се усмихна и в жеста му се усети нещо повече от приятелско посрещане. Младият мъж направо засия.

— Какво ти е толкова смешно? — попита объркан Бен.

— Не, нищо — отвърна Томас, но въпреки отговора си се засмя и положи длан на рамото на архиваря. — Просто преди по-малко от двадесет и четири часа самият аз връхлетях тук и изрекох същите думи.

Очите на младия мъж бяха топли и въодушевени. Той погледна Бен и усети, че на архиваря не му беше до смях.

— Довел си някого? — попита Томас и посочи към Анджелина, която беше седнала на една от пейките.

Бен кимна.

— Добре — съгласи се младият мъж. — Дай ми минутка. Сигурен съм, че отец Алберто ще се съгласи да ви приеме.