Том Фокс
Седмата заповед (22)

22

Под Апостолическия дворец

Тишината, настъпила след напускането на майор Ханс Хайнрих малко след като кардинал Форте беше ескортиран от колегата му, увисна тежко в помещението. Нито Анджелина, нито Бен се чувстваха удобно, оставени сами, нито пък знаеха какво да си мислят за странната дискусия отпреди малко.

Жената се приближи до стола на архиваря. Той все още не беше ставал от него и с изключение на това, че ръцете му бяха отвързани и свити в скута му върху снимката, не беше помръдвал от първоначалната си поза. По лицето и сакото му все още имаше кървави пръски.

За момент Анджелина отново си спомни впечатленията си за него от времето на първата им среща. Добротата му можеше да се мери единствено със стеснителността му. Тя смяташе, че социалната му изолираност беше нещо, което правеше случилото се през деня още по-тежко за него.

— Винаги съм се чувствал по-удобно, когато съм сам тук — беше признал пред нея, докато я развеждаше в публичната част на Тайния архив на Ватикана по време на интервюто й, — където трябва да се занимавам само с история. Винаги ми е било по-лесно, отколкото отношенията ми с хората.

Дори тогава се беше поколебал, защото беше осъзнал, че разговаря с „истински човек“.

— Съжалявам — бързо беше добавил. — С вас не ми е трудно да разговарям. Говоря просто… принципно…

— Няма проблем — беше го прекъснала Анджелина. — Знам как се чувствате, доктор Вердикс. Разбирам ви. — Тя не беше срамежлива, дори малко стеснителна не беше. Едно момиче, което искаше да успее в свят на момчета, се научаваше още от ранна възраст как да бъде дръзка и уверена. Но можеше да разбере желанието човек да се отдаде на миналото и да намери уют в историите, написани върху камък. Те бяха нещо, в което може да се намери убежище. Един свят, какъвто Бен беше намерил в Архива, където сутрините не започваха със стрелба, отвличане и подозрения в убийство.

Тази мисъл я накара да потръпне.

— Слушай — каза Анджелина, приближи се и коленичи до Бен. — Имам идея.

Погледът му остана далечен, заседнал някъде в миналото.

— Бен — повтори тя и сложи ръката си върху неговата. Усети, че пръстите му треперят, и се замисли дали всичко това не го беше пречупило.

Ако можеше да му помогне, щеше да го стори.

— Бен, искаш ли да се махнеш оттук?

Думите й най-накрая го извадиха от унеса му.

— Да се махна? — Цветът се завърна на лицето му. Погледите им се срещнаха. — Как?

Анджелина се усмихна нервно.

— Остави това на мен. Но имам едно условие. — На лицето на Бен се изписа любопитство.

— След като излезем оттук — каза тя, — искам да ме заведеш където ти кажа.

* * *

Миг по-късно Анджелина беше хванала Бен за ръката и двамата вървяха към вратата в другия край на помещението. По-рано беше забелязала, че е автоматична, и когато се плъзна пред тях, изпита облекчение. За съжаление, както и очакваше, зад нея стоеше третият гвардеец. Той се обърна към тях още преди вратата да се беше отворила напълно.

— Съжалявам, госпожо, сър. — Мъжът кимна учтиво на двамата и застана точно пред входа, за да не могат да минат. — Опасявам се, че трябва да ви помоля да останете вътре до завръщането на майор Хайнрих.

Гвардеецът беше огромен, много по-висок и едър от шефа си. Той изпъваше плата на униформата и заплашваше да я сцепи по шевовете. За миг Анджелина се зачуди дали планът й наистина беше толкова добър, колкото смяташе преди малко, но вече бяха стигнали дотук и нямаше намерение да се отказва.

— Учтиво отказваме — отвърна тя с цялата си налична любезност. Дори успя да се усмихне, което я задоволи напълно.

Явно това беше единственият отговор, който гвардеецът не беше очаквал. Виждаш ли, заговори вътрешният й глас, това се оказа много по-ефикасно от обидите.

— Извинете?

— Учтиво. Отказваме. Точка — повтори Анджелина.

— Отказвате?

— Да останем — обясни тя. — Тук. — Тя обхвана с жест помещението зад тях. — Бяхме доведени на това място, изслушахме колегата ви и сега искаме да си вървим.

Огромният мъж запристъпва от крак на крак.

— Опасявам се, че това не е възможно. Сега, ако обичате, се върнете на местата си…

— Арестувани ли сме? — настоя Анджелина.

Гвардеецът отново изпита неудобство.

— Хм, не, технически не мисля, че сте…

— Щом не сме арестувани, тогава си тръгваме — отвърна уверено жената. — Сигурна съм, че ще успеете да ни намерите отново, ако имате нужда от нас. — Не беше сигурна дали гвардеецът усети сарказма й, но чу приглушения смях, който дойде от Бен, и разбра, че партньорът й в това начинание е успял.

— Ще трябва да се обадя по телефона и да попитам — каза най-накрая мъжът, но Анджелина усети, че сега е времето за действие.

— Обаждайте се на когото си искате — отвърна тя, пристъпи напред и внимателно избута гвардееца, за да минат двамата с Бен, — но ние не сме принудени да останем тук, затова си отиваме.

Бен я последва. Анджелина вървеше към стълбището дръзко и с високо вдигната глава. Гвардеецът зад тях хукна към телефона или радиостанцията си, но тя не си позволи да се обърне. Заизкачваха се по стъпалата с надеждата да излязат по-бързо оттук.

* * *

Пред Апостолическия дворец

Анджелина и Бен излязоха от командния център на Швейцарската гвардия, който се намираше под Апостолическия дворец, по-малко от пет минути след като напуснаха стаята за разпити. Освен гвардееца, който се опита да ги спре на първата врата, не срещнаха никаква съпротива, докато изкачваха двете нива до повърхността. Явно другите гвардейци не бяха запознати за тях, нито пък имаха инструкции да ги спрат, и освен хвърлените по посока на Анджелина погледи, които тя предположи, че се дължат по-скоро на факта, че е жена, отколкото на нещо друго, всеки си гледаше работата, без да им обръща особено внимание.

Навън денят почти беше свършил. Светлините на Ватикана се бяха превърнали в едно цяло и къпеха древните сгради в злато на фона на тъмносиньото платно, което потъмняваше отгоре.

— Не мога да повярвам, че го направихме — каза Бен, когато излязоха на открито. — През всичките си години тук никога не съм бил на онова място. Не мога да повярвам, че просто си излязохме.

— Понякога е необходима малко дързост — отвърна Анджелина. В интерес на истината краката й трепереха. Да си тръгне толкова наперено от стаята за разпити на Швейцарската гвардия, беше доста дръзка постъпка и до този момент не вярваше, че ще успее.

Но вече бяха свободни и Бен й беше длъжник.

— Обеща ми, че ще ме отведеш където поискам.

— Така ли?

Анджелина едва не се стресна, не беше съгласна да се отнасят по подобен нечестен начин с нея, но на електрическата светлина на площада видя бръчиците, които се оформиха около очите на Бен, когато той се усмихна.

Част от увереността му се беше завърнала, а с нея — донякъде и духовитостта му.

— Много смешно — скастри го тя, като се опита да звучи раздразнена, но на лицето й също се появи усмивка.

Светлината й разкри още нещо. Бръкна в чантата си и извади от нея мокра кърпичка.

— Трябва да си изчистиш лицето. — Разгъна я и я подаде на архиваря. — Съветвам те да махнеш това сако.

Бен погледна връхната си дреха и видя засъхналите червени петна по нея. На лицето му отново се изписа сериозно изражение. Разкопча сакото, свали го и го хвърли отвратен в най-близкото кошче за отпадъци. Взе предложената мокра кърпичка и изчисти с нея бузите и челото си.

— Къде искаш да те заведа? — попита най-накрая той.

Анджелина също беше станала сериозна. Тя извади сгънатата снимка от джоба си.

— Не знам за теб, доктор Вердикс, но тази снимка не ми е достатъчна. Ако сме се превърнали в мишени заради тази плочка, искам да видя оригинала.

Бен я изучава известно време, след което усмивката се завърна на лицето му.

— Съвсем случайно знам къде се съхраняват подобни предмети, веднъж станат ли притежание на Ватикана.

Анджелина срещна погледа му.

— И аз така си помислих.

Бен тръгна и й направи знак да го последва.

— Трябва да те накарам да се закълнеш, че няма да кажеш на никого какво си видяла, преди да влезем там.

— Да се закълна?

Когато се обърна към нея, изражението му беше изключително меко.

— Не ги наричат „тайни архиви“ без причина.