Том Фокс
Седмата заповед (14)

14

Под Апостолическия дворец

— Плочката беше открита преди около месец — обясни Ханс Хайнрих, като представи подробностите сухо и сбито като всеки доклад, който Анджелина някога беше чела. Очевидно майорът беше човек, който не си падаше по празнословията и гледаше да спомене само основното в настоящата тема. — Откривателят й беше цивилен археолог на име Мануел Хереро — мъж от испански произход, който работеше на строителната площадка на „Ейч Ес Би Си“ в Сан Клементе.

Анджелина познаваше мястото предимно заради задръстванията, които строителството предизвикваше в квартала от месеци насам.

— Както е известно, правителството изисква да се направи проучване, преди да започне нов строеж в Централен Рим. Това е земя, на която всеки квадратен метър крие история, и е само въпрос на време да се разбере какви руини и артефакти се крият под пръстта, преди да се поставят основите и да се излее бетонът.

— Винаги има нещо. — Намесата стресна както Анджелина, така и Хайнрих. Бен Вердикс беше проговорил за първи път, откакто се озоваха тук. — Не бива да омаловажавате нуждата от подобни проучвания.

— Нямах намерение да омаловажавам…

— Подобни разкопки разкриват най-различни неща. Намирали сме грънчарски изделия, библиотеки, основи на къщи, дори цели църкви, заровени под краката ни. Ватиканските музеи са претъпкани с неща, „намерени под улиците“.

Въпреки обстоятелствата Анджелина получи изненадваща утеха от думите на Бен. Приятно беше да чуе как един историк се забавлява с историята, макар преди малко да е бил отвлечен под дулото на оръжие.

— Доктор Вердикс, не ме разбрахте правилно — възпротиви се майорът. — Точно това имах предвид, че по време на подобни разкопки се намират такива неща. Докато по-голямата част от намереното не притежава особена стойност, освен за свръхентусиазираните, и обикновено проучването се извършва бързо, а намереното само се описва и каталогизира, то този път откритието е изключително… важно.

— Просто някаква плочка. — Анджелина повтори онова, което беше научила от Хайнрих преди малко. Нямаше търпение да разбере какво му беше толкова специално на този предмет, за да предизвика всичко това. Шокът от отвличането беше започнал да отшумява и да отстъпва място на страстта й по историята.

— Точно така — потвърди майорът. — Господин Хереро е открил малка плочка, заровена под земята, приблизително два метра под нивото на почвата. Направена е от човешка ръка, от червена глина, която — сигурен съм, че ще се съгласите, след като я видите — произлиза от мястото, което днес познаваме като Южен Ирак.

Анджелина усети как нещо в нея се надига — интерес и вълнение, които напоследък рядко я навестяваха. Забеляза, че Бен също е заел по-изправена поза.

— Казвам, че днес се нарича Ирак — продължи Хайнрих, — защото в древния свят тази земя е била позната като…

— Месопотамия — прекъсна го Бен.

— Вавилон — добави Анджелина.

Двамата се обърнаха един към друг и погледите им се срещнаха отново. Този път страхът беше отстъпил място на изумление.

— И двата отговора са верни — потвърди Хайнрих. — Говорим за земите на Древен Вавилон, сърцето на царство Месопотамия, едно от най-великите владения в древния свят — тези хора са създали свои легенди, закони и свой собствен уникален език. Най-важното е, че върху плочката са изписани двадесет и седем реда — сравнително добре запазени — на акадски език.

Анджелина имаше чувството, че през тялото й потичат огнени вълни.

— Акадски? — Въпросът се изплъзна от устата й. Вълнуваше се и не можеше да повярва едновременно. — Открили сте нов документ на акадски? — Иронията, че наричаше нещо на отдавна умрял език „ново“, не й убягваше. Акадският, който е бил стар дори когато е станал основният език на месопотамското общество, е бил свързан с култура, изчезнала преди почти три хилядолетия. Макар да имаше редки примери, че акадският е продължил да бъде използван и след упадъка на вавилонския език през осми век пр.н.е., най-новите текстове датираха не по-късно от 105 г., което означаваше, че всичко написано на този уникален език беше на повече от 1900 години.

— Така изглежда — отвърна майорът.

— Може ли… може ли да видим плочката? — попита толкова колебливо Бен, че едва беше чут.

— Разбира се — отговори Хайнрих и кимна на колегата си, който веднага отиде до масата в далечната част на помещението, на която имаше отворено куфарче.

— За вас, доктор Кала — продължи майорът и посочи към Анджелина, — това ще бъде нещо напълно ново. Но вие, доктор Вердикс, сигурен съм, ще си спомните, че вече сте виждали част от мистериозната плочка.

* * *

Вахтмайстер Йонас подаде принтиран лист А4 на Анджелина и тя го погледна учудена. Досега денят й беше много странен. Вече стана и невероятен.

По време на обучението си беше прочела всеки съществуващ текст на акадски. Винаги се беше гордяла с този факт, макар каталогът с материали да не беше чак толкова голям. Това не беше латински или гръцки, нито дори арамейски или класически иврит. Всички те имаха богати библиотеки, които можеха да запълнят целия живот дори на най-вещите в областта учени. Събраната колекция от акадски текстове можеше да се побере в неособено голяма библиотека. Анджелина имаше възможността да прочете всички тях по няколко пъти, и го направи.

Никога преди не беше виждала този текст.

В долната част на листа, точно под снимката, бяха описани характеристиките на плочката. Тя беше правоъгълна и два пъти по-дълга, отколкото широка — приблизително 48 на 24 сантиметра. Двадесет и седемте реда текст бяха написани с отстъп около сантиметър отляво и отдясно. Редовете бяха леко наклонени надолу. Грубите й ръбове предполагаха, че е част от доста по-голяма плоча, макар текстът да изглеждаше цялостен.

— Това е снимка само на едната страна — каза Анджелина и погледна майор Хайнрих. — Имате ли други?

— Няма нищо на гърба — отговори гвардеецът, — а и не бяха намерени други плочки заедно с тази. Претърсихме доста сериозно. Явно документът е цялостен.

Анджелина кимна и отново погледна снимката. Онзи, който се беше погрижил за плочката след намирането й, беше свършил чудесна работа. Повърхността й беше почистена, за да може всеки рунически нюанс да е ясен. Осветлението, на което беше направена снимката, също беше подходящо, за да запази всеки детайл.

Речниковата памет на Анджелина бързо се завърна. В интерес на истината не беше имала възможност да превежда от акадски от… по дяволите, имаше чувството, че е минало много повече време, отколкото беше в действителност. Години. Не всеки ден се появяваха нови документи. Въпреки това, макар че нямаше причина редовно да се занимава с древна лингвистика, някои качества никога не напускаха човек. Нейните също не бяха атрофирали напълно и се върнаха с пълна сила, за да заличат всеки неприятен миг, който беше преживяла през деня. Анджелина имаше чувството, че вече не се намира в някакво подземие заедно с папската стража, а в библиотеката на университета „Сапиенца“, където прекара студентските си години — едни изпълнени с амбиция и ентусиазъм времена. Сега, както и тогава, прочете всяка фраза и започна да свързва постепенно руните, за да им придаде смисъл. За нея този език беше неразделно свързан с митологията на културите, които го бяха създали. Можеше да усети водите на потопа на Гилгамеш, които заливаха легендарните месопотамски земи. Величествените стени и зикурати на Ур, колоните и градините на Вавилон в Шумер. Всички светове, на които този език беше станал свидетел, и всички легенди, чийто единствен глас той беше останал. Тези митове и легенди бяха просъществували през изключително много култури, за да изникнат в ума й, докато се опитваше да преведе този текст.

Но както всичко друго през този ден и това се превърна и нещо неприятно.

Няколко реда по-надолу триъгълниците и тиретата се промъкнаха в склада й от речникови запаси и се превърнаха в ясна дума. „Река.“ Възможно беше да се има предвид Ур или Ефрат — най-известните в месопотамската митология. Втората беше толкова характерна за акадската литература, че можеше да се споменава, без дори да се използва името й, както жителите на Вашингтон казваха само Хълма, без да уточняват, че имат предвид Капитолийския хълм, а тези на Лондон казваха само Града.

Само че една друга река се беше наместила в ума на Анджелина днес.

Следваше руна, чиито линии бяха разположени перпендикулярно и нарядко и се отнасяха за действие. „Тече.“ Докато Анджелина изричаше думата на глас, осъзна, че става въпрос за бъдеще време. „Ще потече.“

Реката ще потече…

Пророчество. Анджелина потрепери. Някак си знаеше, че следващата руна ще означава „кръв“, още преди да я погледне.

* * *

Бен Вердикс разглеждаше снимката със съвършено различна вътрешна настройка от тази на Анджелина. Той беше само на няколко метра от нея, все още седеше на стола, за който допреди малко беше завързан, но мислите му го бяха отвели в един друг свят.

Виждал съм тази плочка и преди.

Тази мисъл му се струваше невъзможна. Определено никога през живота си не беше виждал плочката. Артефактът беше съвсем нов за него — не само съдържанието и формата му, но и самото му съществуване. За първи път чуваше, че подобно съкровище от далечното минало е било открито наскоро.

Но беше виждал плочката и преди. Или, ако трябваше да бъде по-точен, част от нея.

— Тези четири реда, тук в горната част — най-накрая проговори Бен, посочи снимката и се наведе към Хайнрих. — Познавам този текст.

Майорът не отвърна нищо, но бавното кимане потвърди, че е очаквал написаното да бъде разпознато.

— Знаел си за това? — попита Анджелина. Изненадващото изказване на архиваря беше може би единственото нещо на света, което можеше да откъсне вниманието й от изображението в ръцете й.

— Не самата плочка. Но тези редове… Чел съм ги и преди. Техен препис, лишен от всякакъв смисъл.

— Как е възможно това?

— Аз му ги дадох — обади се един нов глас.

Вратата в далечния край на помещението се беше отворила и мъж в широка черна роба, стегната в кръста с пурпурен пояс, пристъпи към тях.

— Дадох ви ги — продължи мъжът — и от този момент насетне всичко започна да пропада.