Том Фокс
Седмата заповед (37)

37

Площад „Свети Петър“

Анджелина и Бен минаха между колоните на северната колонада, които ограждаха площад „Свети Петър“ и се опитваха да прикрият онова, което ги очакваше напред. В далечината колонадите се затваряха като ръце, които се стремяха да задържат всичко в лоното си и като че ли заплашваха да не ги пуснат навън, в мрачния свят.

Анджелина познаваше добре района, както и всеки друг жител на Рим. Площад „Пий XII“ се намираше извън официалната граница на Ватикана и водеше до широката „Виа дела Кончилиационе“, която продължаваше на изток покрай замъка „Сант’ Анджело“ и река Тибър и стигаше до мястото, на което по-рано през деня стреляха по Бен. Огромната улица приютяваше едни от най-лъскавите и атрактивни магазини в Рим, от които по-хубави можеха да се намерят само на площад „Навона“, и в момента беше единствената им възможност да се измъкнат.

„Виа дела Кончилиационе“ беше осветена от единствената налична светлина в този потъмнял свят. Дълги колони от коли се движеха бавно около площада и по улицата, а фаровете им пъплеха в мрачния град.

Близо до площад „Свети Петър“ се намираше пиацата с таксита, които бяха готови да обслужат всеки турист и да го таксуват двойно, за да го закарат до следващата забележителност.

— Трябва да хванем някое от такситата — провикна се Анджелина и посочи между колоните, докато се движеха. Беше останала без дъх. — Те са единственият ни шанс да се измъкнем оттук.

Бен само изсумтя. Той беше задъхан и все още в шок, но ясно осъзнаваше нуждата да се махнат колкото се може по-скоро от това място.

Анджелина беше наясно, че има пропуск в плана им, и това я ужасяваше до смърт.

След петнадесет метра щяха да стигнат края на покритата колонада и да излязат на открито. Щяха да се изложат на огромна опасност, преди да успеят да се качат в някое такси.

Анджелина забеляза, че наоколо нямаше чак толкова много хора, които да използват като щит.

Също така видя, че преследвачите им са след тях на площада. Те минаваха през средата му, а не се движеха по периферията, както правеха двамата с Бен, което означаваше, че имаха предимство. Ако успееха да стигнат края на колонадата преди тях, щяха да ги хванат в капан.

Въпреки това нямаше какво друго да направят, освен да излязат на открито.

* * *

Ридолфо беше наясно, че ако мишените им успееха да стигнат улицата, щяха да им се изплъзнат. Можеха да се качат на всяка от стотиците коли и след това нямаше как да ги хванат. Щеше да се наложи отново да ги търсят, проследяват и да започнат ново преследване.

Мъжът усети парене в прасците, когато увеличи скоростта си. По-младият му приятел и партньор не изоставаше, даже малко го изпреварваше. Младостта му даваше сили, от които се възползваше.

Нямаше време за игрички. Оставаха по-малко от седемдесет метра до края на северната колонада.

* * *

Анджелина сграбчи Бен за ръката и двамата напуснаха пределите на древната колонада. Пред тях се разкри отворено пространство, изпълнено със звезди, но все още потънало в мрак.

Единственото, което Анджелина успя да види, бяха паркираните таксита. Въпреки болката в крака тя усили крачка. Тридесет метра, двадесет…

Трябваше да действат светкавично. Една група туристи се бяха насочили към първото такси, затова дръпна Бен към второто в редицата. Щяха да имат само един шанс да се измъкнат. Няма да позволя някой да ме гръмне, докато проверявам дали таксито е свободно!

Петнадесет метра…

Чуваше стъпките зад тях. Преследвачите им бяха близо, но Анджелина не смееше да се обърне, за да види точно колко. Тя бутна Бен към второто такси, което й се струваше, че се намира на другия край на вечността. Фокусира се върху вратата, но паниката, че всеки момент може да бъде залята от черна, бяла или каквато светлина се виждаше, когато те уцели куршум в главата, я завладя.

За щастие, това не се случи. След по-малко от две секунди се блъсна в паркираното такси, неспособна да спре навреме, за да избегне сблъсъка.

Бен също се блъсна и преди Анджелина да му нареди какво да прави, вече опитваше да отвори вратата. Страхува се, но не е неадекватен, отбеляза тя, благодарна, че това не беше първият път, в който спътникът й попадаше в такава ситуация.

Бен се шмугна в колата, последван от Анджелина, която затръшна вратата след себе си. Шофьорът — млад мъж с мургава кожа и шапка на някакъв футболен отбор — вече се беше обърнал назад и сипеше ругатни заради грубото влизане.

— Внимавайте с шибаната ми кола! — изкрещя той. — Плащам я от джоба си, не съм теглил заеми!

Мъжът явно щеше да продължи да крещи, ако страничният му прозорец не беше експлодирал. Анджелина импулсивно се хвърли върху тялото на Бен, за да го прикрие със своето и да предпази двама им от летящите стъкла и куршуми.

— Ако искаш да остане нещо от колата ти — провикна се на шофьора тя, — карай!

Ужасеният мъж, чието лице беше станало бяло като платно, се обърна светкавично и грубо премести скоростния лост. Единият му крак стъпи тежко на газта, а другият отпусна съединителя. Колата подскочи бясно напред. Шофьорът завъртя волана настрани и бързо излезе от площада. Заруга секунда по-късно, но този път гласът му беше много по-писклив и изплашен.

Последва нов изстрел, който така избумтя, че Анджелина имаше чувството, че преследвачите им са ги настигнали и се намират точно до таксито. За щастие, този път не експлодира никой от прозорците. Последва още един изстрел, но сега стрелецът се намираше по-далеч. Само след миг единствените звуци, които чуваха, бяха ревящият двигател и туптенето на собственото й сърце, което се опитваше да заглуши ругатните, сипещи се от устата на таксиметровия шофьор.