Том Фокс
Седмата заповед (86)

86

В колата, на път към площад „Мастай“

Сините светлини на седана без отличителни знаци на Швейцарската гвардия, в който се качиха Хайнрих, Бен, Анджелина, Томас и един шофьор, светеха на фона на мрака, който се стелеше от черното небе. Зад тях имаше три джипа с въоръжени екипи за специални случаи — гвардейската версия на SWAT — които също бяха пуснали светлините и надули сирените си. Всички се бяха насочили към едно и също място — онова, което според Хайнрих беше обект на нападение.

Не беше необходимо да ги убеждава дълго.

— Не сте чували нищо специално за площад „Мастай“ — обясни майорът на Анджелина и Томас, когато потеглиха с колата, — защото онова, което се намира там, не трябва да бъде разгласявано.

— Говорим за един празен площад — възпротиви се жената, която все още не можеше да разбере защо бързаха към място, което, доколкото й беше известно, нямаше никакво съществено значение.

— Точно така. Няма какво да се види. Няма какво да те изкуши. — Хайнрих не отделяше очи от пътя, докато говореше. — Онова, което се намира под земята, е от изключителна стойност.

— Под земята?

— Трезор — отговори Бен. Той седеше от лявата страна на Анджелина. Томас беше от дясната. — Таен трезор, който се намира под площад „Мастай“ от над шестдесет и пет години.

Анджелина го погледна изумена.

— Трезор? Никога не съм чувала за такъв.

— Това не ме изненадва — промърмори Хайнрих.

Жената се обърна към Бен.

— Но… ти знаеш за него? — Архиварят кимна. — Как, Бен?

— Вероятно по същия начин, по който е научил и Емил Дюре — отвърна той.

— Двамата са имали еднакъв достъп — обади се Хайнрих от предната седалка.

Анджелина се дразнеше, че почти не разбира какво говореха двамата.

— Бен, за какво, по дяволите, става въпрос?

— Записите за съществуването на трезора се пазят в Тайния архив на Ватикана — отговори той. — Голяма част от нашата колекция е древна и голяма част се смята за „тайна“ според съвременните разбирания, макар че почти всичко е достъпно за учени, които имат интерес към нея.

— Почти — повтори ключовата дума Анджелина.

Бен кимна.

— Хората предполагат, че най-древните неща се пазят в тайна, но в интерес на истината е точно обратното. Единствената секция от Архива, която е изцяло забранена и няма достъп до нея, освен за определени членове на курията, е колекцията след 1945 година.

— След 1945? — учуди се Анджелина. — Съвременните неща?

— Да. Съвременните записи, планове и така нататък.

— Като плановете за трезора — намеси се Хайнрих. Той се обърна към тримата си спътници. — Това е един проект, започнат след войната, когато Ватиканът осъзнава, че политическият тормоз в Европа е прекалено голям, за да пази богатството си в банки. Рискът е бил неоправдан. Ватиканът може и да е вечен, но все пак е просто няколко сгради в сърцето на една нация, която се издига и пада с фашистите, комунистите, нацистите, социалистите.

— Чакай малко — прекъсна го Анджелина и вдигна длан. — Казвате, че това е трезор? Какво точно има в него?

— Нерелигиозното богатство на Ватикана — отговори Бен.

— Нерелигиозното? — Въпросът беше зададен от Томас.

— В катедралите и църквите разполагаме с богатства от всякакъв вид — заобяснява Хайнрих. — Само бронзът и златото, които са над олтара на „Свети Петър“, струват повече от двеста милиона евро. Ватиканските музеи разполагат с артефакти за милиарди. Но повечето от тези неща имат единствено потенциална стойност. Историческа. Трудно е да се обърнат в истински пари, ако бъдат откраднати. Въпреки това усърдно ги охраняваме.

Анджелина разбра какво има предвид Хайнрих. Престолът на папата можеше да струва милиони заради историческата си стойност и използваните в него материали, но не беше нещо, което може да се продаде в eBay.

— Трезорът е бил замислен и построен, за да се съхранява богатството, което на практика е… използваемо — обясни Бен. — Няма нищо от историческо или религиозно значение. Само злато, сребро и кеш.

— Мамка му — отвърна Анджелина. — Нямах представа, че подобно нещо съществува там.

— Никой няма — заяви Хайнрих. — Трезорът не е основна цел на крадците, защото никой не знае за съществуването му. Всяка година има стотици опити за кражби от църквите и музеите ни, но през всичките години от създаването му не е имало нито един.

— Вероятно Дюре е научил за трезора, докато е работил в Архива — добави Бен. — Това е единственият начин. Там има подробности за конструкцията, местоположението и съдържанието му.

Хайнрих не каза нищо, но Анджелина забеляза, че се напрегна.

— Въпреки това трябва да се охранява, нали? — попита тя. — Швейцарската гвардия го охранява.

— Разбира се — отвърна майорът раздразнен. — Винаги имаме хора там. Охраняваме мястото двадесет и четири часа в денонощието, а и самият трезор има съвременна банкова охранителна система.

Колата отново зави и гумите изпищяха върху асфалта. Фаровете хвърляха светлина като два конуса в гъстия мрак.

— Обръщаме достатъчно внимание на трезора, както обръщаме достатъчно внимание на всичко останало, което е наша грижа — заяви Хайнрих.

Анджелина обаче не беше на същото мнение, майорът пропускаше нещо изключително важно.

— Обръщате достатъчно внимание — каза тя, — ако то не е насочено някъде другаде.

Жената забеляза как Хайнрих потръпна.