Том Фокс
Седмата заповед (67)

67

Под земята

Схемите, които екипът беше начертал, се оказаха изключително точни. Като се имаше предвид, че това беше място, за съществуването на което почти никой не знаеше, нямаше как да се обърнат към общината и да поискат плановете му. Информацията, която бяха събрали, се базираше на паметта на Емил, както и на месеците наблюдение и техническо разследване.

Екипът се преобразяваше във водопроводчици и отиваше от другата страна на улицата, където получаваше южен достъп до подземната инфраструктура, а плановете на разположението на водопроводните тръби на другите сгради им разкриваха размера и формата на пространството, от което бяха заинтересовани.

Екипът се преобразяваше в електротехници и отиваше в магазина през две врати на изток, от който можеше да заеме позиция на покрива и да получи достъп под земята. Отново плановете на електрическата инсталация им даваха добра представа за обстановката.

Екипът се преобразяваше в каналджии…

Екипът се преобразяваше в служители на телефонна компания…

Екипът се преобразяваше в пияни туристи, припаднали на тротоара до късно през нощта, когато малцина биха обърнали внимание на душенето им, тъй като смятаха, че само си търсят местенце, на което да се изпикаят…

Работата им включваше много хитрости и много техническо ноу-хау. Сонарът им беше помогнал да определят точните размери на мястото, а с получените от него данни успяха да изчислят дебелината и конструкцията на трислойните стени.

Съумяха да хакнат някои градски институции, които им осигуриха схеми на близките подземни тунели, от изключителна важност при влизането — и излизането — незабелязано от мястото.

Това включваше създаването на допълнителен тунел, разбира се, но разполагаха с достатъчно време, за да го сторят. Емил беше отбелязал пред всички, че проблемът при такива планове е, че прекалено много се разчита на всекиго да си свърши работата в последния момент. Взривяването на врата с два килограма ТНТ секунди преди да влезеш през нея, си беше доста шумно. Само глухите и мъртвите нямаше да чуят експлозията.

Затова беше много по-добре да се започне от по-рано. Не дни, не седмици, а месеци. Можеше да се свърши малко тук, малко там, тъй като никой не забелязваше подобни неща. Бетонната стена трябваше да се дълбае малко по малко. Един метър можеше да отнеме четири месеца, но защо, по дяволите, да бързат? Осемте сантиметра стомана? Постигаха се с различни инструменти, но по същия начин. Същото се отнасяше и за желязото.

Малко по малко. Люспа по люспа. Микрометър по микрометър.

Докато не дойдеше денят, в който да влязат, и единственото, което трябваше да се направи, беше да се мине през стената.