Том Фокс
Седмата заповед (49)

49

Хотел „Маджестик“

Анджелина се намръщи на Бен. В нея бушуваха ярост и объркване.

— Какво имаш предвид с това, че си бил „предупреден“? — Тонът й добре отразяваше недоверието й. — Това, което си написал тук… „река“, „мрак“, „мъгла“, „огън“… Мамка му, Бен, това са ключовите думи от плочката! — Гласът й ставаше все по-писклив, а гневът й нарастваше. — Няма откъде да ги знаеш! Освен ако не си виждал доста по-голяма част от плочката, отколкото спомена по-рано! — Анджелина взе едно от копията и го размаха обвинително към Бен.

Архиварят като че ли беше напът да се пръсне от изненада, срам, безпокойство и шок. Той тръгна бавно към средата на стаята и седна на ръба на леглото.

— По времето, когато бяхме в бункера, наистина бях виждал само първите четири реда, както споменах и пред гвардейците.

— Глупости! — излая Анджелина. — Тези думи и фрази ги няма в началото. Намират се по-нататък.

— Казах ти, че…

— Да, бил си предупреден! Не ти вярвам, Бен. Виждал си плочката преди и поради някаква причина си скрил това от мен, защото си замесен в… в…

— Анджелина…

— Произвеждането й. — Лицето й се изопна, докато изричаше това обвинение. Цялостният смисъл на думите й започна да й просветва. — Разбира се — добави най-накрая тя и отново потъна във въртящия се стол зад бюрото. Гласът й се превърна в шепот: — Кардинал Форте и майор Хайнрих казаха, че имат известни подозрения, че плочката може да е подправена. Господи, Бен, точно ти ли? — Очите й заплашваха да изскочат от орбитите, просто не можеха да издържат на изумлението й. — Фалшифицирал си древен артефакт?

— Анджелина, аз…

— Да, да, разбира се — каза жената на себе си, докато погледът й блуждаеше в далечината, — има смисъл. Кой друг може да подправи акадски текст освен някой специалист? — Тя отново го погледна в очите, но този път погледът й беше свиреп и ненавиждащ предателството му. Швейцарската гвардия е била права от самото начало. — Какво ни беше обяснено днес, Бен? Специалистите в Италия сме само ние двамата.

— Анджелина, не съм подправял нищо!

— Не ти вярвам. — Думите й бяха изречени с равен и безличен глас. — Това е единственото логично обяснение.

— Явно забравяш, че аз също бях под прицела на оръжията днес!

Това беше единственото, което можеше да накара Анджелина да млъкне и да се замисли. В началото не отговори нищо. Изражението й продължаваше да е обвинително, но чертите на лицето й се отпуснаха.

Той има право. Ако не беше тя да го дръпне от пътя на един от куршумите, сега нямаше да е тук и да твърди, че е невинен.

— Тогава как е възможно, Бен — попита Анджелина, — как ще обясниш познаването на написаното върху плочката, ако не си замесен в цялата работа?

Архиварят потри с ръце покритите си с халата бедра. Видимо беше много изнервен.

— Има нещо, което не знаеш за мен — най-накрая си призна той.

— О, напълно съм сигурна в това! — изсумтя Анджелина.

Бен изпъна длани пред себе си, за да я накара да млъкне, докато не й обясни ситуацията.

— Наясно си за академичния ми живот — продължи той, — за стипендията, за всичко, което един професор може да научи от друг.

Анджелина не каза нищо. Естествено, че познаваше миналото на Бен. Щеше да е истинско професионално малоумие, ако отидеше на интервю за работа, без да се поразрови за повече лична информация относно хората, които щяха да я интервюират. Тя беше проучила всеки член на Тайния архив на Ватикана, преди да се яви на разочароващото си интервю преди осемнадесет месеца.

— Освен страстта ми към историята и древността — започна Бен — имам и друга такава. Тя е… тя е…

Анджелина започна да се изнервя от неспособността му да завършва изреченията. Господи, за какво ставаше дума тук? Измама? Лъжа?

Жената очакваше да чуе всичко, но не и онова, което накрая излезе от устата на архиваря.

— Трябва да призная, че съм… дълбоко набожен човек.

* * *

Анджелина се опули насреща му невярващо. Тя забрави за обвиненията си и се обърка напълно.

— Ти си набожен човек. — Думите й бяха изречени бавно и недоумяващо. — Какво общо, да го вземат мътните, има това със случващото се?

— Всичко — отвърна Бен и се изпъна като струна в опит да си възвърне част от достойнството. — Ако ми позволиш да ти обясня, ще го сторя.

Анджелина прие забележката и млъкна.

— С времето станах набожен — започна архиварят добре познатата история, — добър католик като всеки друг в тази страна. Ходех на църква, както всички останали. Посещавах службите в неделя сутринта и сряда вечерта. Кръстен съм, получил съм Свето причастие, ходил съм на неделно училище. Както си му е редът.

Анджелина не хареса последната дума — сега не беше „ред“, а истински „хаос“.

— За родителите ми това беше напълно нормално, както е било нормално и за техните родители. За мен също се превърна в такова. В нещо нормално. — На лицето му се появи възмущение. — И нищо повече.

— Бен, не разбирам какво общо има всичко това…

— Така и не сработи при мен — продължи архиварят, без да обръща внимание на забележката й. — Службите бяха изнасяни по сценарий, независимо колко красиви бяха сами по себе си. Целият ритуал се беше превърнал в една формалност. Духовниците само се стремяха към следващото стъпало в йерархията.

Изражението му се променяше при тези спомени. Явно това беше тема, която докосваше сърцето му, и болката се беше изписала в погледа му.

— Когато поех по своя път към академичния свят, се отдалечих още повече от глупостите на съвременния живот. Разочаровах се напълно от религията. Спрях да ходя на църква. Спрях да си казвам молитвите. Не се почувствах зле, когато оставих това зад гърба си. Това просто не бях… аз. — Бен се подвоуми. Очите му не гледаха Анджелина, а проникваха през нея. — Нещо започна да се надига в мен. Нещо, което не очаквах. Копнеж. Вътрешно желание. Не мога да го обясня, Анджелина. Желание за нещо повече. Господи, обичах си работата — все още я обичам. Тя осмисля живота ми. Но колкото повече й се отдавах и колкото повече се изкачвах в научните кръгове, толкова по-празен се чувствах.

Анджелина изпита неудобство. Имаше някаква емоционална интимност в самопризнанието на Бен, което беше много повече от надничането през вратата на банята, за да види голата му плът и мускули. Той й разкриваше душата си. Това я накара да се почувства… неудобно.

Също така й беше дошло до гуша от подобни религиозни приказки, които беше чувала и преди. И ненавиждаше.

— Жадувах за нещо — продължи Бен, — макар да не бях сигурен точно за какво. Нещо, което щеше да ми вдъхне живот. И тогава, един следобед, докато се разхождах в „Пренестино-Лабикано“, попаднах на скромна тухлена сграда. Не знам какво ме привлече към нея. Сигурно божественото провидение.

Анджелина изсумтя, не можеше да скрие презрението си. Божественото провидение. Това беше фраза, която не очакваше и не искаше да чуе от един уважаван учен.

— Този ден влязох в църквата „Свети Павел от Кръста“ и целият ми свят се промени. — Бен просветна при спомена. — До онзи момент не бях чувал за движението на харизматичните католици. Дори не знаех нищо за харизматичните общества, само бях слушал за тях, но в онзи ден открих вяра като никоя друга досега.

Беше ред на Анджелина да се изпъне като струна.

— Църквата „Свети Павел от Кръста“?

Бен кимна, лицето му все още грееше, а жената отново се отврати. Един спомен изникна в ума й и я изнерви.

Видеото, което гледа долу, на онзи фанатизиран млад мъж, рецитиращ пророчества и напасти пред камерата, които щели да сполетят града… Той принадлежеше на Църквата на харизматичните католици „Свети Павел от Кръста“. Беше чувала няколко пъти за тях — те много си приличаха с петдесятниците и вярваха в личното вдъхновение, ревивализма и всякакви други неща, които Анджелина не можеше да приеме. Не бяха особено харесвани и от традиционните католици — нещо, което разбираше добре.

— Бен, това е абсурдно. Тези хора са луди!

Архиварят поклати глава, сякаш беше свикнал да отвръща по подобен начин на критиките към вярата му.

— Реалността може да се стори луда на онези, които не я разбират — отвърна той. — Църквата ни не е обикновена, съгласен съм. Особено в наши дни и в този контекст. — Бен обхвана с жест града, в който живееха. — Анджелина, там открих една жива религия. Не просто мъртви думи, а жива вяра.

— Стига, Бен! — прекъсна го раздразнена жената. — Слушала съм хиляди пъти тази история. От устата на безброй религиозни фанатици.

— Не си вярваща, така ли? — Във въпроса му нямаше капка обвинение.

— Просто вярвам в здравия разум, а не на глупости — отвърна тя. Обикновено не беше толкова враждебно настроена към хората, които изповядваха една или друга религия, обикновено беше по-обективна и резервирана, но в този момент емоциите й бяха на ръба. — Вярвам в онова, което може да се разбере, а не в онова, в което се вярва на сляпо.

Бен се опули насреща й.

— Някои неща могат да се разберат, но не могат да се обяснят.

Анджелина поклати глава.

— Тези хора, Бен… Харизми? Пророчества? Очаквах повече от теб. Ти си учен, разумен човек! Достатъчно добре познаваш историята, за да си наясно, че религиите идват и си отиват заедно с културите, които ги създават. Не приличаш на човек, който може да вярва в нещо, което ти разправя за „откровения“ и ти обещава, че ще говориш с Бог.

— Нещата не стоят точно така — отвърна архиварят. — Но… — млъкна.

— Какво „но“?

— Заради всичко, което се случва, е много важно да разбереш какво представлява тази религия, дори да не я приемаш.

Нямаше никакъв шанс Анджелина да приеме каквото и да било от тези харизматици, но искаше да разбере как бяха свързани с плочката и поредицата от събития.

— Не съм правилният човек, който може да ти обясни — добави най-накрая Бен. — Най-добре ще е да се увериш сама. — Той я погледна право в очите. — Най-добре ще е лично да разговаряш с отец Алберто.

* * *

Разговорът им продължи още двадесет минути, докато не стигнаха до момент, в който Бен вече не можеше да отговаря задоволително на въпросите на Анджелина. Архиварят нямаше какво повече да сподели с нея, преди да е видяла с очите си църквата, на която принадлежеше, и да разбере каква е връзката с пророчествата, които се бяха изпълнили.

Жената се измори и обезсърчи от разговора, но в крайна сметка се съгласи да се види със свещеника, който беше начело на този храм на харизматиците. Двамата бяха наясно обаче, че не могат да направят нищо, докато не настъпи утрото. Църквата беше затворена, а и нямаше как да излязат навън по халати.

Освен това бяха изтощени. Денят беше изразходил дори запасите им от адреналин, а разговорът беше изчерпал емоционалния им заряд. Нуждаеха се от почивка и се намираха на правилното място, където да я получат.

— Ако нямаш нищо против, ще легна от дясната страна на леглото — съобщи Анджелина, след като решиха, че е време да привършват с разговорите и да поспят. Тя повдигна дебелия юрган и се намърда под него. Бен отново се почувства неудобно от обстоятелствата, но изтощението му си казваше думата. Той се шмугна безмълвно под завивката и се намести върху леглото. И двамата бяха облечени в дебелите си халати, просто нямаха друг вариант.

Легнаха си в хотелска стая, която не можеха да си позволят, в края на един ден, изпълнен с престрелки, отвличания и напасти, с надеждата, че сънят ще дойде бързо и ще им донесе нещо различно.