Том Фокс
Седмата заповед (39)

39

Щабът на Швейцарската гвардия

Апостолическият дворец, Ватиканът

— Какво искаш да кажеш с това, че просто са си тръгнали? — развика се майор Хайнрих на капрал Йодер. По-младият офицер беше много по-висок от главнокомандващия си, но това нямаше никакво значение. — Трябваше да ги пазиш!

— Така и направих, докато стояха кротко. Но в крайна сметка не бяха арестувани.

— Изпратихме два екипа, за да ги доведем! Едва ги опазихме живи!

Макс Йодер се изпъна още повече.

— Папската Швейцарска гвардия не може да задържа италиански или чуждестранни граждани във Ватикана, без да ги арестува или да открие съществени доказателства за престъпни деяния, които да доведат до арестуване. — Мъжът изрецитира дословно параграфа от ръководството за обучение, след което погледна по-висшия офицер право в очите. — Майоре, сър.

Хайнрих задържа погледа на Йодер, стисна зъби и започна да ръмжи раздразнен. Капралът беше прав. Взаимоотношенията между Ватикана и италианското правителство бяха деликатни и се базираха на крехко доверие между агентите на — технически погледнато — две различни правителства, които се прескачаха в една претъпкана и напрегната територия в рамките на един италиански град. Престъпването на границите на подобно споразумение, дори в малка степен, можеше да доведе до много сериозни последици. А това тук въобще не беше нещо дребно. Задържането на римски граждани беше много рисковано. Още повече че те бяха заловени извън границите на Ватикана, на италианска земя, без знанието и съдействието на полицията. Това щеше да доведе до влошаване на отношенията между Рим и Ватикана, което не беше необходимо.

Майорът се извърна от по-младия мъж. Зад гърба му имаше редици от стъклени бюра с компютри, зад които работеха хора от разследването на Швейцарската гвардия. Чуваха се непрестанно бръмчене и тракане по клавиатурите. Машините бяха пуснати отново преди петнадесет минути. Неочакваното спиране на електрозахранването беше изключило всичко в града, включително високотехнологичните офиси под великолепния Апостолически дворец. Контролните зали на гвардейците бяха задействани отново благодарение на генераторите на приземното ниво, които бяха предназначени точно за такива случаи.

Това беше първият път, в който се налагаше да бъдат използвани.

Хайнрих още не можеше да осъзнае събитията от деня. Подозренията на кардинал Форте относно текста, който беше намерен близо до „Сан Клементе“, се оказаха основателни, но беше истински шок за него да установи, че Кала и Вердикс не бяха виновниците, които стояха зад всичко това, както подозираше. Едва успяха да измъкнат двамата учени, преди другите — вероятно истинските виновници за онова, което се случваше (каквото и да беше то) — да успеят да ги убият.

Кала и Вердикс си бяха тръгнали. Добре, оправяйте се сами там навън. Мислите му бяха груби, реалистични и лишени от емоция, но вътрешно майорът знаеше, че тези двамата можеха да бъдат от полза.

— Проследете телефоните им — нареди на един млад мъж в костюм на гвардеец, който като че ли очакваше заповедта — и каквото друго е необходимо, за да ги държим под око. Искам да знам къде са.

Хайнрих се обърна, без да изчака потвърждение. Знаеше, че хората му ще си свършат работата.

Анджелина Кала и Бен Вердикс вече не бяха основните му цели. След като уведоми кардинал Форте и останалите членове на курията относно последните събития от следобеда, интересът му беше насочен към идентифицирането на хората, които стояха зад нападенията им. Нямаше да е лесно да започне от нищото и да намери нещо съществено. Можеше да използва видеонаблюдението, за да се опита да открие извършителите — надяваше се на достатъчно добро изображение, което да използва за лицево разпознаване, или на автомобил, чиито номера да провери. Всички тези улики щяха да доведат до установяването на самоличностите на хора, които Хайнрих щеше да открие и да разпита. Нуждаеше се единствено от време.

— Сър — извади го от размислите му един глас. — На площада се случва нещо. — Мъжът, който му съобщи това, видимо беше обезпокоен. За гвардейците „площадът“ означаваше площад „Свети Петър“.

— Докладвай — нареди Хайнрих.

— Имало е престрелка. Изпратени са няколко отряда.

Майорът настръхна. Не от страх, а от гняв.

Онзи, който създаваше неприятности в града, беше навлязъл и на негова територия. А за човек, толкова отдаден на работата си като Хайнрих, това беше прекалено.