Том Фокс
Седмата заповед (47)

47

Площад „Свети Петър“

Ватиканът

През последните два часа прочутият площад беше отцепен от униформени членове на Швейцарската гвардия. Една шепа от тях, още облечени в церемониалните си одежди, стояха на официалните си постове с алебарди и пики в ръце и охраняваха основните точки за достъп до папските покои, както правеха вече стотици години. По-голямата част от колегите им обаче бяха в бойни униформи, ушити от тъмносин плат, който прилепваше по телата им и им позволяваше да се движат по-свободно, а алебардите им бяха сменени от автомати SG550 на „Суис Армс“ и МР5 на „Хеклер и Кох“.

Гвардейците бяха заели позиции на кръглия площад във формация, която всеки от тях беше тренирал безброй пъти. В момента, в който се беше задействала алармата — и беше съобщено за код 1187, който означаваше „престрелка“ — процедурата беше вкарана в действие. Два екипа отидоха в Двореца, за да осигурят безопасността на папата. Неговото местоположение се знаеше през цялото време благодарение на малки микрочипове, прикрепени към всяко от трите му бели раса, които носеше на публични места, както и към всяка друга дреха, която можеше да облече. Освен това винаги имаше четирима гвардейци, които бяха на една ръка разстояние от върховния понтифик. В този момент бяха повече от десетима.

Навън трите подобни на SWAT екипа се бяха разположили в пръстен около целия град държава: два от тях се бяха заели с площада, а третият беше завардил всеки от входовете към Ватикана. Докато ситуацията не бъдеше изяснена, земните владения на Господ бяха затворени за външния свят.

На Гвардията не й беше трудно да изведе от границите си малкото останали туристи, които поради спирането на електрозахранването сами бяха напуснали, изплашени от падналия наоколо мрак. Стрелбата също спомогна за това. Когато екипите на гвардейците пристигнаха, за да подкрепят десетимата си колеги, които винаги бяха на пост на или близо до площада и които веднага се бяха активизирали, мястото почти се беше изпразнило.

Това се случи преди два часа. Оттогава електричеството в града беше възстановено и всеки човек на площада беше сниман и разпитан от Гвардията, преди да получи разрешение да си тръгне. Оказваше се и натиск да бъдат отворени „границите“ между Рим и Ватикана — няколкото улици, порти и публични места, които също така бяха основни артерии за придвижване в града.

Ханс Хайнрих нямаше намерение да препоръчва на висшестоящите да отворят границите, докато не разполагаше с повече материал, върху който да поработи.

Генераторите, които използваше за операционния център в подобния на бункер подземен комплекс, също така осигуряваха електрозахранване за основни охранителни системи във Ватикана. Такива като видеонаблюдение и охранително оборудване в покоите и офисите на папата, които да гарантират безопасността на върховния понтифик през цялото време. Те захранваха камерите, позиционирани на всички изходни точки от града държава, в случай че при евентуално нападение се наложеше да изведат папата и да го отведат на безопасна локация — така можеха да видят какво е положението на всяка изходна точка и да изберат от най-добрите налични варианти.

Такива камери имаше и на площад „Свети Петър“.

— Стрелбата беше докладвана след спирането на електрозахранването, нали? — попита Хайнрих, след като оборудването им заработи благодарение на генераторите.

— Точно така.

— Значи — продължи той, — камерите вече са били онлайн.

Мъжът веднага разбра накъде бие майорът, и започна да извежда на монитора си картина от площада. Тя беше разделена на четиринадесет камери, които покриваха всеки квадратен метър пространство, но само четири от тях имаха възможност за мощно виждане. Обикновено такова не беше нужно, дори през нощта, тъй като площадът винаги беше добре осветен, а камерите бяха много добри в такива условия. Тази вечер обаче само тези четири бяха от значение.

Необходимо беше много търсене, увеличение и филтриране, но след няколко часа работа Хайнрих получи онова, което желаеше, а именно видео на двамата въоръжени нападатели. Той уголеми лицата им, които, предвид обстоятелствата, бяха много ясни.

Тези изображения щяха да са напълно достатъчни, за да може софтуерът за лицево разпознаване да ги открие.

Хайнрих най-накрая имаше нещо конкретно, върху което да поработи.