Том Фокс
Седмата заповед (74)

74

Щабът на Швейцарската гвардия

Апостолическият дворец, Ватиканът

Този път Анджелина и Бен влязоха в щаба на Швейцарската гвардия, без ръцете им да са вързани, а на главите си да имат качулки. Бяха си уредили среща с майор Ханс Хайнрих, който им беше казал да пристигнат възможно най-скоро. Мракът отново се беше настанил във Ватикана, макар че този път светлините не бяха изгаснали и куполите и колонадите блестяха прелестно. Анджелина и Бен бяха посрещнати от двама гвардейци, които веднага ги познаха и ги ескортираха, заедно с Томас, в сърцевината на двореца.

— Никога не съм идвал тук — призна си младият мъж, докато вървяха из величествената сграда. Очите му бяха широко отворени и се опитваха да попият всичко, което видеха. — Това място изглежда доста земно. — Явно „земно“ не изключваше „завладяващо“ и „възхитително“.

Най-накрая стигнаха до подземното ниво, където се помещаваше командният център на Гвардията. Там триото беше проверено на два пъти от охрана и беше поведено към офиса на Хайнрих. Стъклената врата се затвори тихичко зад тях.

— Много се надявам да сте стигнали до извода, че по никакъв начин не сме замесени във всичко това — бяха първите думи, които излязоха от устата на Анджелина. Очите й изгаряха като лазери тези на гвардееца.

Ако майорът се изненада от този обвинителен поздрав, не го показа.

— Не, доктор Кала, не смятаме, че сте замесени.

Анджелина се намръщи.

— В интерес на истината знаем точно кой е отговорен — продължи Хайнрих. Той посегна към плоския монитор на бюрото си и го обърна към гостите. — Някой от вас разпознава ли това лице?

Жената се вгледа внимателно в екрана. Там се виждаха мъжка глава и рамене — слаби, но не и мършави. Лицето беше приятно, но не красиво. Очите бяха интелигентни, но имаше нещо обезпокоително в тях.

Анджелина не го беше виждала досега.

— Аз също не го познавам — добави Томас, след като жената поклати отрицателно глава.

Бен обаче реагира по различен начин.

— Това е… доктор Дюре, нали? Спомням си го. — Хайнрих кимна. Архиварят продължи: — Работихме заедно в Архива няколко месеца. Преди да бъде…

— Изхвърлен — довърши майорът. — За тежки нарушения на професионалната етика и недопустимо държание.

Бен просто кимна. От изражението на лицето му ставаше ясно, че Дюре е последният човек, за когото е очаквал да бъде отговорен за всичко това.

— Оттогава господин Дюре е… — продължи Хайнрих — … нека просто кажем, че се е заобиколил с друг тип колеги. Явно е бил доста разгневен, че е бил уволнен. Новите му другарчета имат нещо общо помежду си. Никой от тях не е примерен гражданин.

Майор Хайнрих набра няколко команди на клавиатурата си, след което използва стрелките, за да им покаже поредица от снимки. Съобщаваше имената на хората на всяка от тях.

— Ридолфо Пасерини, на двадесет и седем години, мъж с незабележително минало, но с няколко нарушения като непълнолетен, предимно за разправии с онези, които са го подигравали за лицевите му деформации. — Снимката беше направена от охранителна камера. Въпреки че беше зърнеста и черно-бяла, деформациите личаха.

— Андре Дюре, на двадесет и четири години и син на Емил — продължи Хайнрих, когато следващата снимка се появи на монитора. Андре беше млад мъж, слаб и добре облечен, който приличаше на моделите от списанията. — Близък приятел на господин Пасерини. Изглежда, не е много умен. Живял с майка си в Белгия допреди няколко години. По-късно е приет под крилото на баща си и оттогава на няколко пъти е извършвал дребни престъпления. Няма повдигнати обвинения.

Анджелина застина.

— Това са те — каза тя и хвана Бен за ръката. — Това са двамата мъже, които стреляха по мен на Понте Систо.

Архиварят стисна ръката й в отговор.

— И ви преследваха на площад „Свети Петър“ — добави Хайнрих. — Видяхме всичко на записите от охранителните камери. По ирония на съдбата решението ви да си тръгнете оттук и да бъдете нападнати за втори път, ни помогна да установим самоличността на тези мъже и да свържем всичко до Дюре. — Майорът остана мълчалив за известно време.

— Има и други — продължи след малко той. Натисна клавиш на клавиатурата и на монитора се появи ново лице. — Бартоломео Скарси, бивш строителен работник, който по-късно се пренасочва към кражбите. — Нов клавиш и нова снимка. — Янис Николаидис. Разбрахме самоличността му преди няколко минути. Все още нямаме никаква информация за него, но съм убеден, че няма да е по-различна от тази за останалите мъже, с които се е заобиколил Емил Дюре.

— Невероятно — заяви Бен, който не отлепваше очи от монитора и продължаваше да стиска ръката на Анджелина. — Намерили сте ги много бързо.

— В действителност не сме го сторили — отвърна Хайнрих. — Никого от тях. Успяхме единствено да ги свържем един с друг. Домовете им бяха проверени от полицията, но се оказаха празни. Изглежда, не са живели в жилищата си от месеци. — Майорът се изправи на мястото си. — Сякаш всички са потънали вдън земя. Приготвяли са се за нещо.

Анджелина усети как температурата на ръката на Бен спада. След секунда вече беше студена и лепкава.

— СЕ 937 LK — измърмори автоматично номера архиварят.

Майор Хайнрих се вгледа в блуждаещите му очи.

— Какво казахте, доктор Вердикс?

— СЕ 937 LK — повтори той и след като стисна за последно ръката на Анджелина, я пусна. Наведе се над бюрото на Хайнрих, взе химикалка и написа номера на едно листче, което намери до компютъра. — Това може да ви помогне да ги намерите. СЕ 937 LK е номерът на колата, в която двама от тези мъже — Бен посочи монитора — седяха пред архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“, когато тя избухна в пламъци. Забелязахме, че са там, преди да си тръгнат.

Хайнрих взе листчето, на което архиварят записа номера, погледна го и го подаде мълчаливо на един от офицерите си, който беше достатъчно близо, за да чуе какво се случва и да разбере какво трябва да направи.

— Ще го проверим — обеща Хайнрих, когато другият гвардеец се отдалечи, — но вероятно вече са зарязали колата. Най-важното е, че разбрахме точно какво смятат да направят. Всичко това не започна като тероризъм, но току-що подпалиха четири от най-великолепните сгради на Рим. Все още не знаем дали е имало хора вътре, но нещата ескалират от боядисването на реката и стрелянето по хора до подпалването на катедрали. Онова, което ще последва, може да е много по-лошо.

Анджелина се приближи до бюрото на майора.

— Може би не знаем какво ще е то — заяви дръзко тя, — но определено сме наясно къде ще се случи. Нещо повече — знаем кога ще се случи.

Хайнрих застина. Очите му жадуваха да разберат отговорите на тези въпроси.

Анджелина се обърна към Томас. Сгънатият лист, на който беше целият превод на пророчествата, все още беше в джоба му.

— Покажи му.