Том Фокс
Седмата заповед (90)

90

Андре изпита нещо, което рядко изпитваше в живота си. Ридолфо се беше изплъзнал от върха на пръстите му. Той беше единственият му истински приятел. Човек, който познаваше от години и с който беше партньор оттогава. Ридолфо винаги беше до него, но повече нямаше да бъде.

Болката от загубата се надигна от едни дълбини на съзнанието му, които Андре дори не подозираше, че съществуват, и си проправи път през сетивата му. Пръстите му се разтрепериха, зрението му се замъгли. Яростта се надигаше в него. Все още чуваше писъците на Ридолфо, които като че ли щяха да останат завинаги с него.

За един кратък миг целият свят на Андре се промени. Двамата с Ридолфо бяха работили за баща му и преди. Бяха се борили за бъдещето, което им обещаваше — бъдеще на лукс и разкош. Работеха рамо до рамо за кауза, която беше изключително егоистична. В момента тази кауза беше рухнала. Баща му и останалата част от екипа щяха да се евакуират с достатъчно богатство, което да им стигне за цял един живот, но на Андре това вече не му се струваше толкова примамливо. Не го интересуваше. Вече не. Не и без приятеля му.

Очите му горяха от ярост и гняв. Те се спряха на Хайнрих и хората му. Ръката му продължаваше да е изпъната, а пръстът му ги сочеше. Обвинително.

— Вие! — провикна се той на хората, които бяха отговорни за загубата му. — Вие направихте това!

Погледът му сипеше безмълвни заплахи.

* * *

Анджелина разпозна Андре от мястото си до контролното табло. Чуваше гласа му за първи път и чертите му бяха изкривени от емоции, но лицето му беше същото. Мъжът имаше високи и добре оформени скули. Чудесни вежди. Здрава челюст. Приличаше на модел от списанията.

Той беше онзи, когото Хайнрих идентифицира като Андре Дюре — единият от мъжете, които се опитаха да я убият. Два пъти.

На Анджелина не й беше необходимо много време, за да разбере, че онзи, който падна в ямата, беше партньорът му, а гневът му подсказваше, че също така е бил негов много добър приятел. Той беше вторият, който се опитваше да я убие.

Разгневеният Андре посегна със свободната си ръка зад гърба си, а другата продължаваше да държи изпъната напред в обвинителен жест. Анджелина беше наясно, че ще извади пистолет.

Цикълът явно се затваряше. Всичко започна с този мъж, който се опитваше да я застреля край реката. Сега отново държеше оръжие и беше в позиция да завърши задачата.

* * *

Андре извади малък „Глок 25“ и Емил видя ясно близкото бъдеще. Ридолфо го нямаше, а синът му беше разстроен — това го изненада, тъй като наследникът му трудно си създаваше приятели. Събирането на двамата мъже им създаде приятелство, което продължи години наред и което беше разбито за един миг. Това щеше да има емоционални отражения, с които Андре не беше готов да се справи.

Синът му имаше намерение да вземе нещата в свои ръце и всичко щеше да завърши зле. Емил си представи последващите събития: Андре щеше да стреля по най-близкия гвардеец. Щеше да стреля и те щяха да отвърнат на огъня. Само след миг в трезора щяха отново да завалят куршуми и благодарение на измененията в структурата на помещението шансовете на хората му да излязат живи оттук, не бяха особено големи.

Всичко това се превъртя в главата му и той осъзна, че трябва да го предотврати.

Емил направи две големи крачки напред с протегнати ръце, за да запази равновесие върху кривия под, и внимателно избута оръжието на Андре надолу.

— Не си струва, синко — каза му с равен глас. — Имаме достатъчно. — В крайна сметка парите бяха най-важното, те бяха причината да се отдадат на този находчив проект. — Ще си поживеем добре. Никога няма да ти се наложи да работиш.

От устата на Андре се разхвърча слюнка, когато отговори:

— Това няма значение. — От гърлото му се изтръгна гневен хлип. — Имах приятел!

— Престани — настоя Емил, отвратен от тази проява на емоции. — Приеми фактите, Андре. Всичко приключи. Време е да вървим.

Напрежението в помещението беше накарало всички да замълчат. Десетина оръжия бяха насочени към Андре, но никой от хората на Хайнрих не искаше да открива огън и да подхваща нова престрелка. Всички бяха по-открити и нямаше шанс нещата да приключат добре.

Емил продължи да бута ръката на сина си надолу, а очите му го молеха да се подчини. Андре дишаше тежко.

За изненада на всички, Томас излезе от скривалището си зад контролното табло. Плахостта му беше изчезнала. Младият мъж беше олицетворение на силата и решителността, очите му бяха червени — вероятно от прахта и от нещо, което го беше обладало. Той мина като хала покрай Анджелина и излезе пред хората на Хайнрих. Намираше се на по-малко от метър от отворилата се яма.

— Нищо не е свършило! — изкрещя той с гръмовен глас. С жест, който наподобяваше този на Андре, изпъна ръка и насочи обвинително показалец към Емил. — Не и за теб!

На Дюре му беше необходимо известно време, но накрая го разпозна.

— Ти си онова хлапе. — Думите му бяха изпълнени с презрение. — От видеото. От църквата. По дяволите!

Гърдите на Томас се изпълниха със сила.

— Всички пророчества се оказаха истина! — изкрещя той.

Емил се засмя гръмогласно.

— Пророчества! Аз написах тези така наречени пророчества, тъпако! Как може да сте такива идиоти? — Отново се засмя. — Всяка напаст беше разработена в дневната ми над чаша уиски.

Томас не трепваше.

— Остана още една — заяви младият мъж.

Думите накараха Емил да спре да се смее, но не заради решителността или увереността на Томас, а защото за момент забрави какво гласеше следващото пророчество. Планът беше да изпълнят само първите четири. Петата целеше да отвлече вниманието от случващото се тук. Шестата и седмата бяха добавени за красота. Двамата с Лорънс ги разработваха над чаши с питиета и чинии с вкусна паста.

Въпреки това Емил се вцепени.

Петата напаст — засенчването на слънцето, което никой не можеше да осъществи — се случи.

Всички пророчества се оказаха истина. Думите на младия мъж проехтяха в главата му.

Шестата напаст беше…

Господи. Шестата напаст беше земетресението.

Земята отново потрепери под краката му.

Всички пророчества се оказаха истина.

Седмата напаст беше…

Емил вдигна глава и погледна Томас в очите.

— Не — думата изскочи от устата му. Това беше пълен абсурд. Не беше възможно.

Младият мъж протегна широко ръце и ги вдигна нагоре. Небесата продължаваха да са над него въпреки всички препятствия между тях. Пое си дълбоко въздух и отново погледна Емил в очите.

— И тогава ще настъпи седмата напаст — произнесе тържествено той. — И първородният син ще умре на място, и целият свят ще познае мощта на Бог.

Емил усети как кръвта се оттича от крайниците му. Това бяха думи, които двамата с Лорънс бяха написали и дали на преводач, за да създадат една измама, която да ги направи неземно богати. Вместо това те се бяха обърнали срещу него…

Проклятие. Ужасна ирония, но Емил нямаше време да мисли за нея. Трябваше да защити сина си.

Той забеляза, че Томас посяга към кръста и един от джобовете си.

Дребният шибаняк ще убие Андре. Емил отново видя всичко в главата си. Този религиозен фанатик щеше да изпълни последното „пророчество“ и синът му щеше да плати цената.

Дюре се раздвижи с изненадваща скорост. Той уви лявата си ръка около китката на Андре, вдигна я и с другата взе пистолета му. Обърна се към Томас. Не беше добър стрелец, но от това разстояние нямаше как да пропусне.

Стреля, без да се замисли. Произведе три изстрела.

Всичките намериха целта си. Три розички разцъфнаха върху гърдите на Томас, а от гърба му избухнаха червени струи.

Младият мъж остана на крака само няколко секунди, след което падна на колене. За момент като че ли беше попаднал в някакво безвремие, но след малко отново се раздвижи. Последното, което стори, беше да извади ръка от джоба си, където беше бръкнал, преди да бъде прострелян. В нея не стискаше оръжие, както очакваше Емил, а лист хартия, сгънат на малък правоъгълник. Анджелина веднага разпозна какво е — преводът на пророчествата, които ги бяха отвели до църквите, до площад „Свети Павел от Кръста“ и накрая — дотук.

Томас вдигна очи за последно. Погледът му не беше нито шокиран, нито натъжен. Беше доволен.

Животът бързо напусна очите му. Тялото му залитна напред към ямата. Хайнрих се стрелна към него и опита да го хване. Мускулестите му ръце се увиха около младия мъж, но той вече беше отпътувал от тази земя.

Майорът се разгневи, целият почервеня. Вдигна поглед над ямата, а след това — и оръжието си.

Стреля, без да се замисли. Той нямаше нужда от три куршума, за да намери целта си. Беше тренирал стрелба през целия си живот. Знаеше какво прави. Насочи дулото в главата на Емил и дръпна спусъка.

В момента, в който стреля, земята отново се разтресе. Трусът не беше силен като преди, само лека вибрация. Лека, но достатъчна, за да го накара да изгуби равновесие.

Куршумът не намери целта си.

Заби се в гърдите на Андре Дюре.

Емил наблюдаваше ужасен как ризата на първородния му син почервенява. Дори нямаше време да реагира и да го хване. Видя само как очите му се извъртат нагоре и мъртвото му тяло пада в ямата. Той изрева от болка.

Макар Томас вече да не беше сред живите, Анджелина ясно чу думите му.

— И първородният син ще умре…

Последното пророчество се превърна в реалност. Също както и останалите. Цялата измама беше приключила с необяснимия мрак, обгърнал небето, невъзможното земетресение и този странен момент на смърт.

— Те ще идват едно по едно — беше казал Томас. — И целият свят ще познае мощта на Бог.