Том Фокс
Седмата заповед (21)

21

Район „Торе Маура“

Източен Рим

— Всичко ли мина, както беше планирано? — попита нетърпеливо Емил не защото не знаеше много добре, че Тибър течеше кървава вече почти девет часа, както беше предвидено, а защото искаше да знае подробностите, които бяха от голямо значение за него. Подробности, благодарение на които този ден щеше да се превърне в част от една грандиозна картина.

— Нямаше никакви проблеми — отвърна Бартоломео. На лицето му не беше изписано задоволство, макар че имаше причина за такова. Той беше сериозен по въпроса точно както беше сериозен по време на екзекуцията на Хереро.

— Беше адски яко — добави партньорът му.

Янис беше на същата възраст като Бартоломео — всъщност рождените им дни бяха с два дена разлика — и макар да бяха професионалисти в областта си, темпераментите им бяха коренно различни. Докато Бартоломео беше спокоен, пестелив на думи и винаги официален, Янис беше типичният емоционален грък с гъсти вежди и маслинено лице, което всяка минута се кривеше в какви ли не изражения.

Макар да не обичаше човешката емоционалност, Емил не можеше да попари ентусиазма на младия мъж. Бяха се справили отлично. Емил се поздрави за пореден път за своята съобразителност при сформирането на екипите си, които отговаряха на точните нужди на проекта.

— Не мисля, че има човек в града, който да не разбра какво се случва — продължи Янис. — По дяволите, не само в града, а в цял свят. Новината се върти по телевизията, по интернет, навсякъде. — Докато Бартоломео беше отговорен за техническата част на задачата, Янис се занимаваше с изпълнението й. Той очевидно ликуваше от ефективността, с която беше свършил работата.

Изражението на Емил беше неразгадаемо. Разбира се, беше доволен, но не искаше да го показва.

— Не бъди такъв самохвалко — отвърна той. — Нормално е хората да разберат какво се случи. Нали това беше идеята?

Усмивката на Янис не помръкна, но той се отпусна на мястото си. Не очакваше топли или ентусиазирани думи от страна на шефа си, но усещаше, че той е доволен.

— По-важното е, че обществото не забеляза нищо — добави Емил, след което се обърна към Бартоломео. — Има ли вече някакви сведения относно естеството на… инцидента? — Мъжът наблегна на последната дума, която беше срещнал в един особено благоприятен блог пост в интернет през изминалите няколко часа. Терминът беше използван от повечето репортери, които не знаеха как другояче да нарекат реката, която беше променила цвета си.

— Не и такива, които да отговарят на фактите. Интернет е залят с теории — пълна каша от предположения и идеи, които нямат нищо общо с действителността. Единственото, което са успели да постигнат, е да изключат желязото и други минерални наноси от дъното на реката, които бяха основните хипотези в началото.

— Каква е обосновката им?

— Подобни минерали са лесни за изследване, а нивата на желязо в червената вода не са се повишили.

Емил кимна доволен.

— И?

— Общото мнение е, че става въпрос за някакъв биохимичен агент.

Дюре повдигна една от рунтавите си вежди. Точно заради такива неща всичко можеше да се обърка.

— Биохимичен? Да не би да се опасяват, че става въпрос за тероризъм? — Въобще не желаеше да се стига дотам.

— Хората винаги се опасяват от тероризъм — отвърна Бартоломео и сви лекомислено рамене, което не се хареса особено на Емил. Янис бързо пое щафетата:

— Живеем в странни времена, шефе. Забравена на пейка чанта кара всички да крещят: „Тероризъм!“. Тук говорим за промяна на цяла река.

Емил се намръщи при тези думи, но не каза нищо.

— Преобладаващото научно мнение е, че не става въпрос за тероризъм, тъй като водата не е с опасно съдържание. Не са засечени радиоактивни частици, нито токсини или отрови. „Идеална за пиене“, така се изрази един тип по телевизията.

Изражението на Емил омекна.

— Това е добре. Опазил ни Бог да припишат случилото се на шайка фанатици.

Бяха вложени много усилия, за да се намери химично съединение, което да промени цвета на водата, без да представлява някаква опасност. Ключът към цялата шарада беше неговата безвредност. Само така щеше да бъде предизвикана реакцията, която Емил желаеше.

Също така трябваше да се увери, че никой няма да разгадае напълно съдържанието на плочката, преди да постигнат целите си. Иначе рискуваха целият проект да се провали. Всяко драматично събитие в Рим се приписваше на чудеса или на човешка намеса и докато над хората властваха вълнението и суеверието, щеше да има достатъчно време да постигне целите си.

Това беше основната причина да изберат да работят с акадски. Другите класически и древни езици бяха изучавани от прекалено много специалисти. Латинският беше като втори език на половината духовенство в Италия, а малцина в научните среди нямаха поне минимални познания по древногръцки — затова двата езика бяха изключени от картинката. Ивритът беше добър вариант, но за съжаление, не само евреите го изучаваха. Всеки втори теолог в света беше привлечен от него, така че той също нямаше да послужи за целите им.

Акадският от своя страна беше напълно подходящ. По дяволите, дори Емил, с неговия опит и познания, не познаваше повече от два-три символа на този мъртъв език. Това малко или много го правеше перфектен.

Реши отново да се върне в разговора.

— Първото ни начинание мина добре, но е много важно да не се пренавиваме. Това беше лесната част. Следващата напаст ще е много по-трудна и ще изисква много повече от вас.

— Да, сър — отвърна Бартоломео, стана и дръпна Янис за рамото.

Емил им направи знак, че могат да си ходят, и чу как вратата изщрака след тях.

Следващата напаст. Специално заради нея беше наел индустриален инженер. Благодарение на него беше уверен, че подготовката беше направена както трябва. Въпреки това беше нервен.

Да влияеш на реката, беше лесно. На деня и нощта обаче — не.