Том Фокс
Седмата заповед (24)

24

Осемнадесет месеца по-рано

Рим

Емил Дюре никога не беше замислял подобно нещо в живота си. Той не беше престъпник — поне досега. Той беше професионалист, добър учен в добро тяло. Кръговете на научния елит не му бяха нещо непознато, а забавленията му се въртяха около интелектуалните събития и стремежа за постоянно усъвършенстване.

Въпреки това, ако Емил някога беше навлизал в територията на настоящите си планове, животът му определено щеше да бъде очертан в различни контури. Той щеше да е престъпник. Това, което готвеше, беше нещо много мащабно. Обмисляше идеалното престъпление. Едно много опасно начинание. Много рисковано. Въвличаше се в неща, непознати за него досега, но каращи го да изпитва нови измерения на вълнението, каквито дори не беше подозирал, че съществуват.

Животът му щеше да се промени. В крайна сметка това беше най-важното.

Никой не прави нещо за нищо, напомняше си постоянно, с изключение на жалките камикадзета и самоубийствените филантропи.

Господи, как обичаше Айн Ранд^[1]. Гневеше се, че жената не беше сред живите — тя беше човек, който познаваше истинската разлика между силата и слабостта. А Емил все още беше сред ергените, които си търсеха втора съпруга.

Първата му съпруга, която срещна в Белгия, беше истинска сексбомба — много по-висша класа красота, отколкото заслужаваше, още повече предвид факта, че когато се запозна с нея, беше завършващ образованието си хърбел с месечни доходи, които едва му стигаха да покрие храната и разходите си в университета в Льовен, а и с перспективи, които се свеждаха до това един ден — някой ден — да си изгради име в сфера, която в най-добрия случай щеше да му донесе малко по-голяма заплата от настоящите му постъпления. Но Тереза Лаклер — сексбомбата от близкия блок — му каза, че го обича, независимо какъв е. Думи от рода на: „Обичам те, защото си много умен, скъпи“, накараха Емил да стане сантиментален. Независимо от небалансираната им от визуална гледна точка връзка — Тереза имаше нежна фигура с перфектни форми, която се носеше под дългата до раменете руса коса и смарагдови очи, които блестяха като скъпоценни камъни на една прекрасно гримирана кожа, а Емил беше с кестенява чуплива коса, която постоянно се опитваше да залепне за мазното му чело, и тяло, което може би щеше да изглежда добре в костюм и вратовръзка, но за съжаление, можеше да си позволи единствено панталон и риза, които го караха да изглежда опърпан и странен — между тях пламна нещо.

И също толкова бързо изгасна. За нещастие на Емил, жената се оказа много вятърничава. „Обичам те, защото си много умен, скъпи“, беше признание, че тя не беше. За една година от прибързания им брак Емил успя да получи възможно най-много. Той беше историк. Получи научната си степен осем месеца след сватбата и през цялото време копнееше за разговори относно древността, тежкото положение на човечеството и социалния напредък. Вместо това прекарваше вечерите си в обсъждане на новите италиански моди и музикални хитове — теми, за които хич не му пукаше. Не можеше да търпи повече и възможно най-бързо се насочи към най-близкия бракоразводен адвокат, за да подаде документи за развод.

Тереза вече беше забременяла по времето, когато я изостави. Емил беше сметнал, че ще е по-добре да раздели нищожния си чек със сина си, отколкото да остане и да играе ролята на баща. Затова всеки месец прилежно изпращаше необходимата сума по пощата, когато напусна Белгия и замина за Италия, където университетът „Рома Тре“ му предложи да стане младши ректор по Средиземноморска античност. Получи добро възнаграждение и започна да гради кариера.

Три години по-късно се яви на интервю за гостуващ куратор^[2] в Тайния архив на Ватикана — пост, за който се смяташе напълно квалифициран. Явно интервюиращите го бяха на същото мнение. Благодарение на това успя да участва в доста по-интересни разкопки в огромния град, продължи кореспонденцията със своя син в Белгия и получи работата, която щеше да му донесе всичко, за което мечтаеше.

Спомените за Тайния архив разгневиха Емил. Той посвети четиринадесет години от живота си на онова забравено от бога място. Четиринадесет години! От куратор беше станал постоянен член на институцията, а след това — съвсем логично — беше повишен в старши изследовател. Нямаше много по-високи нотации от тази в древното пространство, което се смяташе за личната библиотека на папата, или поне нямаше по-високи нотации за онези, които не бяха съгласни да се откажат от секса и всички неща, които Емил смяташе за част от нормалния живот. За едни от най-високите духовни рангове, като монсеньор и кардинал, имаше неписани изисквания. Въпреки това заплащането му се вдигна доста след повишението и макар никой учен да не беше забогатял с честен труд, дори да работеше във Ватикана, Емил имаше възможност да живее комфортно, макар и скромно.

Тогава започнаха неприятностите. Емил не си беше помислял дори, че действията му така ще разгневят неговите колеги. Все пак работеха в тайните архиви на Ватикана — какво толкова, че беше споделил дребни частици от тайните им? Стори го в името на прогреса и повечето знания. Не беше направил нищо драматично, като да открадне някой артефакт или да изнесе документи, които да продаде на черния пазар. Просто беше направил няколко снимки с цифровия си фотоапарат… и то не на предметите, които принадлежаха на колекциите. По дяволите, та това не беше нищо съществено. Съвсем тихо и кротко беше отишъл в читалнята на папа Лъв XIII, когато нямаше никого там, възползва се от достъпа си до помещението извън часовете, в които беше отворено всеки ден за ордите от научни работници, и снима няколко страници от списъците със съдържанието на Архива.

Само съдържанието, нищо повече. Индексите. Това се случи, преди голяма част от каталога да бъде вкарана в компютрите за вътрешна употреба — Емил си представи как би копирал и прехвърлил информацията от компютъра, ако тази база данни съществуваше. Същите правила бяха в действие тогава, както и до днес: всякакви снимки, сканирания или каквито и да било възпроизвеждания бяха забранени.

Емил разбираше по принцип защо Ватиканът не иска целият списък на колекцията му да бъде пуснат в публичното пространство. Съкровищата, които Тайният архив съдържаше, бяха необхватни и нещо, за което се знаеше, че се намира на определен рафт в определено мазе, лесно можеше да се превърне в цел за ловците на реликви, „търговците“ и обикновените крадци. „Сигурността на първо място“ беше доста логична политика. Но Емил не виждаше никакъв проблем в това, че беше споделил няколко страници от каталога с изследователите от чуждестранна институция, когато бяха помолили. Те бяха мъже със сходни на техните възгледи, които работеха в същата насока като тях и не търсеха съкровища или слава. Емил дори не беше приел заплащане за оказаната помощ. Той просто беше сторил нещо, което смяташе за професионална услуга.

Само няколко страници от каталог. А те го уволниха, сякаш се беше опитал да взриви апартамента на папата или да продаде ключовете на свети Петър.

Единият от професорите, на които Емил беше изпратил фотографираните индекси, се беше обърнал към Секретариата с молба за разрешение за изследване, базирайки се на информацията за точното съдържание, което искаше да разгледа, стигнало до вниманието му „благодарение на любезната помощ на вашия старши служител, който ми изпрати снимки на съответните страници с индекси“. Писмото беше смъртна присъда на професионалната кариера на Емил. След кратко разследване се стигна до извода, че виновникът е той, и висшестоящите безцеремонно го уволниха и сложиха черен печат на академичната му репутация — определиха го като „човек със съмнителна професионална етика“, което означаваше, че няма да може да си намери работа никъде, след като вратите на Ватикана се затвореха след него.

Копелета. Това беше всичко, което можеше да каже. Упорити кюрета, които бяха прекалено вглъбени в пазенето на тайните си, за да познаят истинския талант, с който разполагаха.

Иронията във всичко това беше, че тези хора дори не знаеха тайните, които пазеха.

Емил усети как кътниците му се търкат един в друг, а мускулите на челюстта му го бяха заболели от натиска. Спомените му винаги събуждаха подобни чувства в него. Смъмри се, отпусна челюст и си пое няколко дълбоки глътки въздух.

Време беше да забрави всичко това. Миналото си беше минало. Не беше приятно, но беше свършило. Вече трябваше да се освободи от него.

Също така беше настъпило времето да приеме, че отдавна е отминал моментът за „обмисляне“ и „плануване“ на посоката, в която щеше да поеме животът му в следващите няколко месеца. Беше сигурен в това, както беше сигурен в целите си от първия ден, в който му хрумна планът.

В началото му се струваше прекалено грандиозен и невъзможен, но с времето и с настойчивостта на идеята впечатляващите мащаби и очевидните трудности бяха станали все по-постижими. По-достъпни. По-възможни. Не бяха лесни за постигане, но не бяха и напълно невъзможни.

Целта беше прекалено велика, за да не поеме рисковете, които операцията изискваше.

За момент миналото отново се промъкна в настоящето, но Емил нямаше нищо против това нахлуване.

Целта. Неговата цел. Копелетата, за които работеше, бяха толкова вглъбени в пазенето на тайните и съкровищата си, че му позволиха да се устреми към нещо много по-велико.

Нещо, което щеше да изтръгне от тях.