Том Фокс
Седмата заповед (2)

2

Наши дни

Централен Рим

Хората като че ли се лееха вълнообразно върху „Пиаца дела Ротонда“. Те бяха брилянтни в своята объркваща смесица от цветове и моди. От тях се излъчваше едно постоянно жужене от десетките езици и стотиците разговори — като някаква шумна картина на съвременен Рим, вмирисан на кафе и цигари, потиснат от своята пренаселеност и хаотична нормалност.

Анджелина Кала ги наблюдаваше както много пъти преди това.

Хора, които се движат като прилив. Мисълта се появи автоматично в главата й, изречена от добре познатия вътрешен глас, чиито думи този път звучаха много поетично. Анджелина се замисли и раменете й увиснаха. Опита се да намери друго определение. Като бръмбари. Неудържими бръмбари. Наистина приличаха на такива. Точно така. Анджелина Кала ликуваше дори докато тъжеше.

Много отдавна беше разбрала, че туризмът в Рим е константна величина. Да, имаше пикове и спадове, но нямаше периоди, в които градът да се успокоява. Това беше първият урок, който беше научила, когато зае тази нежелана позиция. През целия си живот се беше възхищавала на Рим. Обожаваше го. Познаваше историята и митологията му по-добре от повечето хора. Но едва когато излезе на улиците и се смеси с тълпата — по-скоро беше принудена да го стори — осъзна, че древна Рома беше истинското определение за град, който никога не заспиваше и нито за миг не забавяше темпа.

Как ми се иска нещата да се успокоят само за миг. Достатъчно дълго, за да може светът да се оправи.

Вълните туристи идваха на равномерни цикли. Първоначално действията им изглеждаха напълно произволни и непредсказуеми, като на бръмбарите, които Анджелина си представяше, но само след един сезон на внимателни наблюдения й стана ясно, че има модел във френетичното им поведение. На пръв поглед безцелното лутане от фонтани към църкви и площади криеше ясна и последователна идея: да застанат на точното място пред точната забележителност, за да си направят селфи — що за абсурдна дума! — за да могат туристите X, Y и Z да приличат точно на туристите A, B и C, както и на всеки друг зяпач, който си беше купил билет за италианската Мека.

Бръмбари. Може би малко приличат на леминги?

По дяволите.

Анджелина беше наясно, че трябва да промени начина си на мислене. Дори е необходимо на този етап от живота ми. Тя се замисли, не без определена доза горчивина, за своята действителност. Няма друг начин.

Анджелина намести бялата дамска чанта от изкуствена кожа върху скута си. Имитацията на златната закопчалка на „Версаче“ блестеше на италианското слънце и се отразяваше в керемиденочервената й коса. Тя се поизправи на металната маса за кафе. Пред нея, заобиколено от появилите се през вековете сгради, се издигаше внушителното туловище на Пантеона.

Прехраната й идваше именно от незадоволените апетити на тези ококорени посетители — хилядите, които се лутаха пред очите й и се редяха на огромни опашки между колоните на древния храм на римските богове, който сега беше посветен на мъчениците на християнството. Постоянният поток от туристи означаваше работа. Ако няма туристи, няма да има обиколки. За един екскурзовод това би означавало да остане без доходи, което от своя страна би означавало да не може да си купува скъпо еспресо, да дреме в кафенето и да се жалва, че не си е намерила по-добро призвание в живота.

На Анджелина Кала не й беше лесно да приеме действителност, която беше против всичките й принципи. Тя искаше да бъде учен, беше учила много за това. Беше се опитала да се запознае с мъдростта, древността и историята. Навремето, когато беше малко момиченце и обикаляше историческия музеи в Ланчано, беше сигурна, че един ден ще се занимава точно с такива неща. В университета се беше отдала на изучаване на класически акадски — език, характерен за културите на Вавилон и Месопотамия, съществували пет хилядолетия, преди да се роди, и много преди християнството. Анджелина беше избрала една ниша в науката, към която се целеха малцина. Самият език беше привлякъл лингвистичните й интереси: характерната му ъгловата, подобна на руни писменост беше едно от нещата, които я привлякоха. Това се случи в тийнейджърските й години, когато имаше възможността да прочете класиката на Причард „Древните близкоизточни текстове“. Тогава я омаяха историите — тази за Гилгамеш и разказа му за потопа, за Енума Елиш^[1], за богинята Астарта^[2] и Законникът на Хамурапи^[3]. Всички те разкриха пред Анджелина великолепието на древните чудеса и фантазии. Другите хора обичаха религията и митовете за Аврам и Ной, но не и тя. Анджелина беше добросъвестен хуманист и атеистка, която никога не се беше впечатлявала от подобни приказки. Тя почиташе Древен Вавилон и духовното развитие в човешката история без тежестта на религиозната идеология и това й беше напълно достатъчно.

Когато завърши научната си степен по акадски език и култура, Анджелина вече беше станала една от няколкото души в света, които можеха да се нарекат наистина вещи в тази отдавна мъртва писменост. Това не беше просто академична цел или идея. Това беше нейната страст.

В крайна сметка всичките й усилия бяха отишли на вятъра. Желаната кариера се беше превърнала просто в хоби. Мечтата за академична възвишеност беше разклатена от научния свят, който просто не я искаше. Последва дълга поредица от молби за работа и обезкуражителни интервюта. Накрая се принуди да приема всякаква позиция, каквато можеше да намери — понастоящем като прекалено квалифициран екскурзовод в Рим.

— Оттук ли се е снабдявал с вода Цезар? — Анджелина разбърка кафето си с дървената бъркалка. Безпокойството й беше подсилено от спомена за двете обиколки, които направи тази сутрин — типичните едночасови разходки през „Древната история на Рим“, благодарение на които успяваше да сложи хляб на масата си. Тъпият въпрос беше зададен от една особено нахална туристка от втората й група, която се беше изпъчила с ярката си рокля на цветя, за да може неуморният й съпруг да й направи безброй снимки. Тя беше посочила един мраморен фонтан с масивна статуя на гръко-римския бог Тритон в средата, чиято дата на строеж — „1643 г.“ — се виждаше съвсем ясно.

— Не, скъпа. Добро предположение, но за съжаление, невярно. — Отговорът, излязъл от леко напуканите устни на Анджелина, беше тактичен, приятелски и изпълнен с разбиране — черти, които си беше изградила с времето. — Това е Фонтана дел Тритоне, който се появява малко по-късно, като подарък за папа Урбан VIII от един от най-известните ни ренесансови скулптори и архитекти — Джан Лоренцо Бернини^[4] — който също така е проектирал голяма част от площад „Свети Петър“. Но Юлий Цезар наистина е живял в тази част на града. — Две хиляди години по-рано. Анджелина се беше усмихнала, което й костваше невероятни усилия.

Туристката беше кимнала уверено, сякаш точно това беше имала предвид. Пластмасовата козирка, която стърчеше от челото й като патешка човка, хвърляше пурпурни отсенки върху лицето й, чието изражение говореше, че проявява чиста учтивост, като търпи да бъде поправяна от екскурзоводката. Анджелина виждаше как бакшишът й направо се стопява.

Това си беше често срещан феномен, с който отдавна беше свикнала за тринадесетте месеца, в които изпълняваше тази странна, но необходима професия. Повечето туристи, които идваха в Рим, „знаеха“ само две неща за този древен град: че Юлий Цезар е живял и умрял тук и че гладиаторите — които в представите им говореха със студен и монотонен австралийски акцент като този на Ръсел Кроу — са се борили за слава и за живота си ежедневно. Навсякъде, откъдето минеха, смятаха, че са попаднали в лоното на някое от тези събития, докато не им бъдеше обяснено друго. Поправките не бяха приемани много топло.

Така мина сутринта на Анджелина. Също като вчерашната. И завчерашната. Както щеше да мине и утрешната й.

Тя въздъхна, поръча си още едно еспресо, самосъжали се и продължи деня си както всеки друг.

* * *

Тежестта на мислите й беше достатъчна, за да я държи настрани от странните пориви на тълпата около нея. Мислите могат да бъдат като котва — най-обезкуражаващите от тях са изковани от тежък метал, който ни приковава към наше собствено място в морето и ни прави слепи за случващото се в света около нас, прави ни инертни и апатични, често размишляваше Анджелина. Но макар нейната котва да беше тежка в този момент и корабът й да не плаваше за никъде, тя виждаше достатъчно над вълните, за да забележи, че имаше нещо в този порив от тела на древния площад… нещо странно.

Да, мнозина продължаваха да се редят до колоните на Пантеона, за да се разходят по мраморния му под и да се насладят на купола, чиито бронз и злато са били свалени през шестнадесети век, за да бъдат претопени и използвани за изящните украси на базиликата „Свети Петър“. Да, мнозина продължаваха да сядат на малките масички пред кафенетата по целия площад, също като нея.

Само че имаше нещо много странно — хората се опитваха да излязат от площада. Опитваха се да напуснат артериите му — живописната „Виа дела Ротонда“ на юг и „Салита де Крешенци“ на запад, както и по-малките улички на север. Обикновено всяка улица беше вход към Пантеона, но в този момент като че ли всички бяха изходи. Всички освен онези, които бяха на изток — те бяха почти празни.

Странно, каза си Анджелина наум. Това е единствената посока, която не отвежда до реката.

Нещо ги привличаше и ги издърпваше като магнит от тази забележителност.

Тъй като Анджелина Кала нямаше какво друго да прави, стана от масата, остави няколко евро в стъклената чинийка, която не използва като пепелник, и последва тълпата към Тибър.