Том Фокс
Седмата заповед (77)

77

Балконът на хотел „Палацо Кардинал Чези“

От другата страна на площад „Свети Петър“

Емил беше наел шокиращо скъпа хотелска стая в „Палацо Кардинал Чези“, поради единствената причина че президентските апартаменти имаха малки тераси, които осигуряваха нещо, което никой друг в света не можеше — гледка към площад „Свети Петър“, намиращ се от другата страна на улицата. Гледката беше точно както я беше определил рецепционистът — „спираща дъха“. Емил дръпна двете тежки завеси в цвят бордо и отвори вратите. Вътре веднага се разнесе шумотевицата от тълпата и трафика. Пред него се издигна огромният осветен купол, който изглеждаше толкова близо, че създаваше усещането, че ако се пресегне, ще го докосне.

Три етажа по-долу, между хотела и купола, се намираха площад „Свети Петър“ и прекрасните му колонади. Емил можеше да различи обелиска в центъра му.

Мястото беше празно.

Той се усмихна и огледа още по-внимателно. Тълпата извън периметъра беше огромна. Всички се бяха събрали и чакаха чудото — лицата им бяха осветени от уличните лампи и от фаровете на преминаващите автомобили. Господи, как му се искаше да е долу при тях и да се потопи в напрегнатата атмосфера, която цареше там. Емил се вълнуваше също като тези хора — дори повече, защото за разлика от хилядите присъстващи той знаеше какво ще се случи.

Разбира се, нямаше как да се присъедини към тях. Не можеше да си позволи да бъде забелязан там. Кала и Вердикс бяха избегнали залавянето и смъртта и бяха успели да премахнат Лорънс. Емил се чувстваше зле заради кончината на стареца. Това не беше добър начин да напуснеш този свят. Но Лорънс беше изиграл своята роля и в крайна сметка един човек по-малко означаваше един дял по-малко.

Нямаше как да слезе долу и да вкуси от напрежението сред тълпата. Но гледката от терасата беше невероятна. Емил виждаше всичко идеално. Той беше едновременно развълнуван и отвратен от гледката. Хората действаха точно както се очакваше от тях — като стадо овце.

Слепи глупци.

Бяха се събрали, за да станат свидетели на нещо, което не можеше да се случи, трескаво вярваха в невъзможното, което Емил нямаше проблем да им продаде. Ако присъствието им тук не беше доказателство за човешката глупост и идиотизъм, нямаше представа какво друго би било. Потруди се доста, да, но съумя да убеди съвременните маси от хора да изоставят сутрешните си планове, да напуснат домовете си и да се съберат на място, което той беше избрал, за да тръпнат в очакване на нещо, което разумните сред тях не можеха да приемат. И въпреки това ето ги, бяха тук.

Овце.

Около овцете се беше разположила охрана, която да ги държи настрана. Има толкова много гвардейци! Както Емил се надяваше, броят им беше внушителен. Те бяха застанали на постовете си — въоръжени и в бойна готовност.

В интерес на истината беше успял да им отвлече вниманието.

Всичко беше перфектно, славно перфектно. Емил въздъхна от облекчение, след което отново влезе през вратите и се върна в разкошния апартамент, в който беше стоял не повече от петнадесет минути.

Докато излизаше от него, извади мобилния си телефон. Свърза се на второто позвъняване.

— Време е — заяви спокойно. — Действаме.