Том Фокс
Седмата заповед (3)

3

Административни офиси

Archivum secretum apostolicum vaticanum

Ватиканът

Доктор Бен Вердикс седеше в офиса си и се наслаждаваше на блажената тишина. В ушите му нямаше слушалки, а компютъра си включваше само ако имаше належаща нужда от него. Като се изключеше нежният шепот на вентилационната система, която осигуряваше свеж въздух за това затворено пространство, наоколо беше напълно тихо, точно както му харесваше.

Също така беше сам и това го устройваше напълно. Едно от най-големите преимущества на професията му, за разлика от много други, беше, че не му се налагаше да работи с хора.

По ирония на съдбата започването на работа в „Тайния архив“, както погрешно се превеждаше secretum archivum, изискваше същата публичност и провеждане на интервюта както при всяка друга длъжност. Преди да започне работа тук, преди повече от пет години, постоянно се сблъскваше с изискването „да умее да работи в екип“, което го караше да получава спазми. Имаше го и тук и той едва не се отказа да кандидатства за работата. В крайна сметка обаче събра достатъчно кураж. Впоследствие стана ясно, че тази екипна работа е просто остроумие на „Личен състав“ и няма нищо общо със задълженията на длъжността. Старши архиварят в многоуважавания Архив трябваше да обича книгите и ръкописите, изпълнени с исторически данни, а не със звука на собствения му или нечий друг глас. Бен Вердикс обичаше първото също толкова много, колкото мразеше второто, и това го правеше идеален за работата.

Семейството му, естествено, го подтикваше към по-велики дела. Родителите му, Бог да благослови безсмъртните им души, никога не спряха да го окуражават да си намери по-добра работа, от която да получава и по-добро заплащане. Майка му и баща му се споминаха в период от осем месеца. Причина за смъртта им беше старостта. За Бен беше съкрушително да изгуби и двамата си родители толкова скоро, но такава беше волята на Бог, напомни си тогава той. Тя винаги беше загадъчна, рядко можеше да се обясни или да й се противопостави човек.

Бен беше умен, дори брилянтен мъж, затова майка му искаше да стане адвокат, а баща му — политик, но интровертната му същност не му позволяваше да изпълнява подобни длъжности. Самата мисъл за човешките взаимоотношения, които тези професии изискваха, докарваше физическа болка в гърдите му, сякаш две огромни ръце го хващаха за гърлото и стискаха сърцето му. Дори малката снимка на лявата стена до входа на Тайния архив на Ватикана беше свидетелство за социалния му дискомфорт. През последните седем години изображението на Бен беше част от малката група служители, представени тук. Челото му беше покрито с пот, а очите му като че ли гледаха в две различни и еднакво неудобни посоки. Приличаше по-скоро на човек, който влизаше в затвора, а не на уважаван учен.

Поне се радваше, че не се налага да гледа снимката. Всяка сутрин я подминаваше, преди да мине през охраната и да слезе на второто подниво, където се намираше офисът му — неговият оазис в настоящето и портал към миналото. Единствените гласове, които му говореха там, бяха отдавна затихналите думи на мъртвите, а единствените звуци, които нарушаваха спокойствието му, бяха онези, които любовта и отдадеността му към историята създаваха — шумът от конски копита по добре отъпканите пътища между Азия и Европа през четиринадесети век, зловещият стон на шестстотин меча в римската фаланга през трети век или безстрастният, спокоен глас на поет, който реди строфи на атически диалект в амфитеатър пред възторжени гръцки слушатели половин хилядолетие по-рано. Това бяха звуците на живота, с които Бен можеше да се примири. Звуците, които обичаше.

Въпреки това спокойствието му често биваше разклащано и когато това се случеше, никога не свършваше добре. Малкият телефон на бюрото в офиса му изведнъж оживя и затанцува по гладката повърхност, докато звъненето му се носеше из пречистения въздух. Бен усети как вътрешностите му се свиват, а спокойствието му се изпарява със скоростта на колесничар, който напуска бойното поле.

* * *

Пет минути по-късно Бен напусна Архива и излезе на двора в сърцето на Ватикана, където отвсякъде беше заобиколен от каменна зидария. Намираше се близо до „Порта ди Санта Ана“, на един от трите площада пред огромната постройка, разположена на север от Сикстинската капела, по-известна като Апостолическия дворец. За голямо съжаление на Бен, дворът пред Тайния архив беше единственият от трите площада, който беше превърнат — по необходимост — в автомобилен паркинг. Цялата слава и великолепие, които се пазеха тук, в града на Господ, се губеха, когато човек излезеше и завареше гледката отвън.

Бен отчаяно се нуждаеше от цигара, но отец Алберто му беше казал, че е неблагочестиво да се пуши, и като отдаден на вярата човек, той се подчини. Освен това вече месеци наред даваше всичко от себе си, за да се откаже от този вреден навик. Бен беше последвал примера на тийнейджърите, които виждаше навсякъде около себе си, и си беше купил електронна цигара. По негово мнение хлапетата просто искаха да покажат, че пушат, и въобще нямаха никотинова зависимост. Електронната цигара не беше истинска цигара, но определено беше по-добре от нищо. Червеният индикатор показваше, че устройството е заредено. Бен вдиша жадно и облачето, което издиша, разсея всякакви съмнения.

Телефонното обаждане го беше разстроило. Принципно не обичаше да говори по телефона, а анонимните обаждания напрало го побъркваха. Това беше второто, което получи този месец. Не желаеше подобен модел да се превръща в нещо постоянно.

Особено ако му дрънкаха само глупости. Бен беше силно отдаден на вярата човек. Родителите му ненавиждаха увлечението му по мислимите уклони на католицизма и само Божията милост се погрижи те да се оттеглят при Създателя, когато той откри Харизматичното католическо движение и малката общност в източните краища на града. Вдигнатите високо във въздуха ръце и пророчествата на чужди езици щяха да разтърсят консервативната му майка въпреки отрезвяващия ефект, който всичко това оказа върху душата му. Само споменаването на подобен пророчески екстаз щеше да донесе по-масивен удар на баща му от този, който го беше убил.

Колкото и мистични да бяха увлеченията на Бен, той беше наясно, че светът на молитвите и надеждите беше коренно различен от външния свят. Вярата и виденията бяха запазени за църквата, а извън нейните врати светът съществуваше по свои правила, ден след ден.

Но телефонното обаждане…

Архиварят си дръпна още веднъж от електронната цигара, прекоси паркинга и се насочи към двете свързани арки, които водеха до лабиринта от коридори между Апостолическия дворец, Сикстинската капела и базиликата „Свети Петър“. Най-накрая излезе на големия кръгъл площад, който беше сред най-известните в света, и се приготви да вдиша огромна доза химикали в дробовете си.

Бен застина на място, сякаш се вкамени.

Пред очите му се разкри изумителна гледка… За момент не можеше да обясни какво се случва. Светът се движеше назад.

Всеки ден, откакто работеше тук, Бен посещаваше площад „Свети Петър“ и всеки път гледката беше една и съща. Туристи и вярващи идваха на тази свещена земя, за да се наслаждават на грандиозната базилика и на величествените тоскански колони на Бернини. Също като слънчогледи, обърнати към слънцето, те винаги гледаха в една и съща посока, очите им винаги бяха залепени за едни и същи забележителности.

Сега това не беше така — хората се бяха обърнали в противоположната посока. Бен не беше виждал нещо подобно досега — стотици души се бяха извърнали от столицата на католическия свят и напускаха пределите й.

Опита се да разбере каква е причината.

Миг по-късно ги последва.