Том Фокс
Седмата заповед (58)

58

В библиотеката на църквата „Свети Павел от Кръста“

— Анджелина!

Жената не отделяше поглед от свещеника. Изражението й беше яростно и непоколебимо.

Отец Алберто прие думите съвсем спокойно.

— Не съм сигурен, че разбирам за какви лъжи говорите, доктор Кала.

— Може да ги наричате „пророчества“, ако така ще ви е по-удобно — отвърна тя и се наведе на стола си. — Аз лично не бих ги определила като такива. Ако сте знаели, че реката ще си промени цвета, че електричеството ще спре и че от шахтите ще се надигне мъгла, това не е божествено провидение. Това е заблуда.

— Не сме заблуждавали никого — отвърна спокойно свещеникът.

— Ами вашето видео? — Анджелина нямаше намерение да се предава толкова лесно. Обърна се към Томас, който стоеше зад отец Алберто с ококорени очи. Той беше също толкова изумен, колкото Бен, от тона й. — Онова, което казахте пред камерата… очевидно е, че сте знаели какво ще се случи.

— Споделихме истината със света — отвърна свещеникът. — Нима думите ни не бяха истина?

— Точно това, че се „превърнаха“ в истина, е важното! Единственият начин да знаете, че подобни неща ще се случат, е, ако стоите зад тях или най-малкото сте били замесени в тях. Просто искам да знам защо? Каква игра играете? Не ми е ясно дали това е някакъв религиозен спектакъл, който сте се опитали да поставите и който е предизвикал нещо по-различно от възхищение и вдъхновение. Стреляха по мен и ме раниха в крака!

Томас се изненада от чутото и спря да диша за момент. Онова, което го изненада, не беше новината за раняването на Анджелина.

— Вие… не вярвате, че пророчествата са… истински?

Жената го погледна, но не успя да намери правилните думи, с които да му отговори.

Бен се наведе напред и се опита да разведри тягостната обстановка.

— Истината, Томас, е различна за всеки.

Отец Алберто го погледна мълчаливо и с разбиране. Анджелина от своя страна се изуми.

— Различна е за всеки, така ли? — Жената почервеня. — Не мога да повярвам на ушите си. И по теб стреляха, Бен!

— Просто искам да кажа, че виденията невинаги са…

— Не искам да слушам повече за проклетите ви видения! — изкрещя Анджелина. — Не виденията стрелят с пистолети и не виденията са отговорни за престъпленията, които хората извършват. Това е просто заблуда!

Най-накрая отец Алберто вдигна ръка и разтвори длан. Лицето му беше олицетворение на спокойствието.

— Моля ви, приятели, нека не се държим по този начин. Така няма да стигнем доникъде. — Старецът се усмихна мило на двамата, след което се обърна към Анджелина: — Да, днес заблудата е навсякъде. Както беше и вчера. И в дните преди това.

Жената застина. Цялото й тяло беше изпълнено от гняв, но последното, което очакваше, беше подобно признание.

— Както ще бъде и утре — продължи отец Алберто.

— Значи признавате? — попита Анджелина с много по-тих глас отпреди малко.

— Признавам единствено реалността на човешките слабости и склонности. — Гласът на свещеника продължаваше да е спокоен. — Ние проповядваме истината тук. Нищо повече. Плочката, която беше открита, и пророчествата, изписани на нея, които Томас прочете пред света вчера… те са истина. В това съм напълно сигурен.

— Всичко е измама — настоя на своето Анджелина. — Трябва да е. Не знам как, защо и кой е отговорен, но това е единственото обяснение.

Гласът в главата й продължаваше да повтаря: Автентичните древни текстове не предсказват съвременни феномени.

Анджелина зададе въпрос, който й дойде на ума в момента:

— Как се сдобихте с него?

Свещеникът я погледна в очите, имаше нужда от разяснение.

— Текстът на плочката. Ватиканът ни каза, че снимката й е била публикувана едва вчера, но вашата група разполага с превод. Как се докопахте до него? — Преди да получи отговор, Анджелина продължи: — И не ми излизайте с номера, че ви е бил разкрит от Бог или някой друг!

Отец Алберто се усмихна. Очите му бяха изпълнени със състрадание.

— Не, дете. Няма нищо подобно. Текстът ми беше даден.

Анджелина се подвоуми.

— Даден?

Усмивката на свещеника стана още по-голяма, когато усети недоверието й.

— От приятел. От човек. — Отец Алберто се наведе напред. — Мога да го повикам, ако желаете.

* * *

Коридорът

Лорънс продължаваше да се ядосва. Метлата беше в ръцете му, но от няколко минути не беше премел и сантиметър. Мислеше как може да се докопа до двамата, които се намираха зад вратата в края на коридора и представляваха заплаха за плана. Количката съдържаше обичайните неща, необходими за работата.

В следващия миг го озари отговорът на въпроса му.

Вратата на библиотеката се отвори и оттам излезе Томас. Лорънс веднага осъзна, че трябва да изглежда като човек, който има работа тук, затова на мига започна да мете и наведе глава към пода.

— Лорънс — разнесе се гласът на Томас по коридора. Младият мъж беше доволен, че няма да му се налага да търси чистача. — Имаш ли минутка?

Старецът си наложи спокойно изражение и го погледна.

— Разбира се, Томас. С какво мога да ти помогна? Трябва да изчистя нещо в храма ли?

Младият мъж искаше да се усмихне, но ъгълчетата на устата му отказаха да се помръднат.

— Не, няма нищо за чистене. Отец Алберто е заедно с Бенедикт и с… гост. — Томас млъкна за миг. — Искат да се видят с теб.

Лорънс направо ликуваше. Викаха го там, където само допреди малко се чудеше как да влезе. Ако нещата продължаваха да се развиват така, щеше да повярва, че наистина съществува Бог.

Разбира се, той не показа чувствата си, а само подпря метлата на стената и кимна сериозно.

— Разбира се, разбира се. Метенето може да почака.

Старецът премести количката си настрани, за да не пречи на евентуалните минувачи. Той нямаше нито опита, нито уменията да използва оръжия. Бог му беше свидетел, че никога не беше докосвал пистолет. Но в подобна обстановка нямаше да има нужда от такъв.

Отпусна ръце до тялото си, когато тръгна към Томас, и незабележимо прибра отвертката в джоба на дънките си.