Том Фокс
Седмата заповед (11)

11

Под Апостолическия дворец

Качулката на Анджелина беше свалена от главата й със сила. Тя седеше на твърд дървен стол, а ръцете й бяха завързани зад гърба.

От отвличането й досега никой, освен самата нея, не беше издал звук. Яростните й въпроси „Кои сте вие, по дяволите?“ и „Какво, мамка му, правите?“ бяха посрещнати с мълчание. Накрая — изтощена и останала без дъх — се отказа да пита каквото и да било. Стигнаха бързо от мястото на отвличането й до настоящото й местонахождение, което бог знаеше къде е. Пътуването беше траяло около петнадесет минути, които заради графика протекоха в спиране и тръгване. Накрая, с качулка на главата, я бяха отвели в някаква сграда, някъде.

Сигурността в живота на Анджелина се беше изпарила за един миг. Единственото, което й остана, беше страхът.

Махнаха й качулката и тя запремигва на светлината. За няколко секунди виждаше единствено светли петна, които се сливаха на фона на някакво добре осветено помещение. Когато очите й привикнаха, цветовете се превърнаха в бетонени форми.

Стая, правоъгълна. Бетонени стени. Голи, небоядисапи. Без прозорци. От тавана идваше флуоресцентна светлина. Имаше няколко обикновени маси и нищо друго. Страхът стисна здраво Анджелина за гърдите. Това не беше офис, а помещение, в което нямаше да се случи нищо хубаво.

Навсякъде около стола й имаше мъже. Двама стояха точно срещу нея. Бяха внушителни и високи, облечени в еднакви черни костюми. Друг седеше на стол от лявата й страна; забеляза го с периферното си зрение.

— Доктор Кала — започна единият от изправените мъже, говореше премерено и официално, — бих желал да ви направя услуга и да ви освободя. Разбира се, ще го сторя, ако останете спокойна и не напуснете мястото си.

Страхът заседна в гърлото на Анджелина. Изведнъж й се прииска да експлодира. Снизходителните думи на мъжа я накараха да се разгневи.

— Да ми направите услуга?! — от устата й излизаха огън и жупел. — Стреляхте по мен, преследвахте ме, отвлякохте ме от улицата и имате наглостта да ми говорите за услуги?

Поне не ме застреляха, обади се вътрешният й глас, който се опитваше да надвика яростта й. Стреляха толкова пъти, но всеки път пропускаха. Ама че успокоение.

Хрумна й идея. Може би такава беше целта на преследвачите й през цялото време — както на моста, така и след това. Вероятно не искаха да я убиват на улицата, а само да я отведат на място, от което можеха да я отвлекат. Почувства се като заблудена овца на пасище, която се е отделила от стадото и се е напъхала право в лапите на вълка. Смяташе, че е свършила добра работа, като се опита да заблуди преследвачите си по заплетените малки улички, но явно я бяха подвели. Бяха я отвели до бетонено помещение без прозорци…

— Извинявам се за начина, по който се наложи да ви доведем тук — продължи мъжът със сериозен глас, в който нямаше и следа от съжаление, — но предвид обстоятелствата нямахме голям избор.

— Вървете по дяволите! — изригна Анджелина. Нямаше какво друго да каже. Думите й не звучаха убедително, но поне я накараха да се почувства по-добре.

— Сигурен съм, че когато бъдете запозната със ситуацията, няма да сте толкова враждебно настроена към нашите действия. — Тонът на мъжа беше труден за разчитане и Анджелина присви очи, за да го огледа по-добре. Той беше висок, малко под два метра, с късо подстригана кестенява коса, която образуваше странен ореол на флуоресцентната светлина. Цялото му тяло изглеждаше… Анджелина не можеше да намери правилната дума. Яко. Мъжът пред нея беше здравеняк, приличаше на огромно дърво, което беше пуснало дълбоки корени в земята и знаеше, че няма нищо на този свят, което да го събори.

— Няма какво да ми обяснявате. Не мисля, че нещо би оправдало действията ви. Куршумите ви бяха истински, копелета такива! — Анджелина искаше да завърши с „Майната ви“, но някак си успя да се въздържи. — Направихте го на обществено място… сред толкова много хора! Бог знае колко от тях можехте да нараните! — Тя се сети, че всъщност няма никаква представа дали имаше ранени, или не. — Господи, колко от хората навън получиха от куршумите ви?

— Доктор Кала — отвърна търпеливо мъжът и направи малка крачка към нея, — трябва да се успокоите. Дишайте. — След което добави: — Не сме стреляли по вас.

— Майната ви! — думите й най-накрая експлодираха. Този тип можеше да е голям здравеняк, но Анджелина нямаше намерение просто да си седи и да слуша лъжи.

— Подобен език не е подходящ на това място — отвърна мъжът. За първи път видя нещо различно от сила в очите му. Ругатнята наистина го беше обидила. Той беше изрекъл „това място“ с искрено благоговение.

Бетонените стени въобще не й приличаха на свещени.

— Поемете си въздух — продължи мъжът. — Ако ми дадете възможност да ви обясня, ще разберете, че доведохме двама ви тук заради вашата безопасност.

Гневът на Анджелина поутихна. Думите му я объркаха. Тя го погледна в очите.

— Двама ви?

Мъжът не отговори. Вместо това просто кимна наляво от нея.

Тя се обърна бавно натам. Спомни си, че един от похитителите й беше седнал там. Само че мъжът не беше кимнал към него, нито към друг облечен в костюм човек, част от екипа му. На стол като нейния беше завързан някакъв мъж в бежово сако. Той беше блед като бялата светлина, която се стелеше от тавана. По лицето и дрехите му имаше кървави петна.

Мъжът я погледна с изпълнени със страх очи и за един кратък миг Анджелина усети как всичките й емоции — страхът, безпокойството, ужасът — се изпаряват. Само допреди миг не можеше да бъде сигурна в нищо… за разлика от сега.

Сега можеше да бъде сигурна, че е виждала този мъж и преди.