Том Фокс
Седмата заповед (75)

75

Площад „Свети Петър“

Деветдесет минути преди зазоряване

Кръглият площад „Свети Петър“ беше затворен за втори път през последните два дни. Огромното публично пространство, което Бернини беше конструирал да изобразява двете ръце на Майката Църква, готова да прегърне в обятията си всеки, който се доближи до нея, излъчваше различно послание в часовете преди зазоряване. Стойте настрана.

Целият площад беше заварден от Швейцарската гвардия, след като майор Ханс Хайнрих прекара по-голямата част от нощта с Анджелина, Бен и техния спътник. Имаше много въпроси, които останаха без отговори, но Хайнрих беше убеден, че площадът ще е центърът на следващата, петата напаст. Той заповяда мястото да бъде затворено, оперативните екипи да бъдат разположени на по-голяма площ и да се поставят подвижни прегради, които да отцепят иначе леснодостъпното място.

От другата страна на барикадите и поставените на пост гвардейци тълпата се увеличаваше. Това бяха хора със силно религиозно съзнание. Те бяха интерпретирали „над мястото, на което почива Скалата“ като мястото, на което е разположен „Свети Петър“ — храмът на апостола, на когото Исус Христос казал: „на тази скала ще съградя Моята църква“^[1], както беше напомнил Бен Вердикс на Хайнрих по време на дискусията им. Тези тълпи бяха привлечени тук — дори още по тъмно и въпреки страха, който беше обзел целия град — към масивната сграда, построена над гробницата на свети Петър. Гвардейците бяха много добри в работата си, но хората отвън ставаха все повече и повече. Те бяха преборили страховете си, за да дойдат да видят какво очакваше града им, тях и вярата като цяло.

Какво щеше да се случи…

Това беше въпросът, на който Хайнрих още не можеше да намери отговор. Според него съществуваха две реални възможности. Следващата „напаст“ щеше да донесе със себе си опасност или оскверняване. Досега моделът беше точно такъв. Реката беше оскверняване на Стария завет, който беше свещен за милиарди. Мракът беше сторил същото. Но с мъглата, която се беше появила от канализационната система, моделът се беше променил от оскверняване към опасност. Нямаше исторически или митичен момент с мъгла, за който Хайнрих можеше да се сети. Явно мъглата беше измислена, за да всее хаос и страх, което стори безпроблемно. След това дойде изгарянето на четирите църкви — акт, който беше застрашил мнозина. И който донесе голямо разрушение.

Що се отнасяше до онова, което щеше да сполети „Свети Петър“, Хайнрих можеше само да предполага, че ще е по-лошо от всичко друго.

Майорът потрепери при мисълта. Архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“ и другите църкви, които бяха погълнати от пламъците, бяха истински съкровища и съдържаха още много такива в самите тях, но те бяха нищо в сравнение с историческата и религиозната стойност на площад „Свети Петър“. Тук се намираше самата базилика, едно от най-великите архитектурни творения на всички времена, изпълнена с реликви на светци и представляваща монумент на съвременната вяра. Сикстинската капела беше само на метри от нея и съхраняваше едни от най-добрите произведения на изкуството в света. Следваха величествените музеи, претъпкани с ръкописи, скулптури и съкровища в лицето на най-големите колекции в света — библиотеки, архиви и…

Списъкът беше прекалено дълъг и мисълта, че всичко това може да бъде унищожено, беше ужасяваща. Не биваше да се позволява.

Също така Ватиканът беше домът на Върховния понтифик. Разбира се, Хайнрих вече се беше свързал с личната охрана на папата, който беше изведен от Ватикана преди часове — качиха го в хеликоптер и отлетяха за Кастел Гандолфо — изолирано място, където за всеки случай удвоиха охраната.

На Хайнрих му оставаше само едно нещо, което ненавиждаше от дъното на душата си: да чака. Не знаеше какво да очаква. Знаеше само, че нещо предстои и че хората му трябва да са в бойна готовност.