Том Фокс
Седмата заповед (6)

6

Мостът Понте Систо

В каменната структура на моста Понте Систо се забиха два .380-калиброви куршума, които експлодираха в облак от каменни парчета и прах. Болката от летящите камъчета, които се врязаха в стомаха и краката на Анджелина, беше подсилена от песъчинките, които влязоха в очите й. Клепачите й застъргаха върху роговицата, докато се опитваше да прогони внезапната слепота и да разбере какво се случва.

Преди зрението й да се възвърне напълно, някъде зад нея избухна нова експлозия и миг по-късно във въздуха се надигна поредната порция каменни отломки — този път на сантиметър от лявата й страна.

Първият куршум беше прелетял на сантиметър от дясната й страна.

Тълпата запищя и настъпи суматоха. Някои се хвърлиха импулсивно на земята в опит да се предпазят от стрелбата, макар защита от нея да нямаше. Други си избраха посока и хукнаха да бягат. Всички бяха ужасени и объркани.

Анджелина беше също толкова изплашена, колкото и хората около нея. Досега не се беше сблъсквала с подобно нещо в живота си, затова умът й блокира и се предаде на шока. Въпреки това последва импулса да побегне, заедно с много други хора наоколо. Без много да му мисли, хукна в посоката, от която беше дошла.

От другата страна на широката улица „Лунготевере деи Валати“, която беше разположена по протежение на източния бряг на Тибър и от двете й страни имаше паркирани автомобили, се намираше много по-малката „Виа деи Петинари“ — единственото подходящо място, където можеше да се прикрие, тъй като отвсякъде се издигаха високи сгради, разположени нагъсто. Поне за момента не можеше да измисли по-безопасен изход.

Анджелина се окопити и хукна да бяга с всички сили.

* * *

„Пиаца Пиа“

Бен Вердикс беше чувал стрелба само по филмите, затова, когато наоколо се разнесоха изстрели, мозъкът му нямаше представа как да ги интерпретира.

Отговорът се появи под формата на кървав облак, който изригна пред очите му. Един мъж, който стоеше на не повече от два метра пред него, гледаше червената река и правеше клипче със своя „Самсунг Галакси“. В следващия миг главата му просто се изпари. Разхвърчаха се кости и мозък и изцапаха бежовото сако на Бен. Тялото пред него залитна и се строполи на земята. Коремът на архиваря се сви.

В главата му се появи една мисъл.

Убийство. Станах свидетел на…

Разнесе се нова експлозия и Бен осъзна, че стрелбата не е приключила.

Вляво от него залитна някаква жена. Той се обърна достатъчно бързо, за да види струята кръв, която изригна от рамото й. Не, това не е възможно… В днешно време не беше нещо необичайно да се стреля по хора, но досега само беше чел и гледал по новините за подобни неща. Такива като че ли се случваха единствено в чужбина. Не и в Рим. Това не можеше да е истина, не и тук.

Жената до него имаше много по-голям късмет от мъжа — куршумът беше уцелил рамото й, но не и главата или някой важен орган. Спътницата й я беше прегърнала и я водеше надалеч от реката.

Тълпата се беше превърнала в крещяща маса от хора, които бягаха във всички посоки. Само Бен беше застинал на място. В краката му се намираше безжизнената фигура на мъртвеца, който изглеждаше ужасно в уголемяващата се локва кръв; тя беше в почти същия цвят като реката под тях.

Отново се разнесе стрелба и Бен подскочи — не за да избяга като останалите, а защото паветата до него експлодираха със страшна сила.

Най-накрая осъзна ситуацията. Мъжът пред него беше застрелян. Жената до него беше уцелена от куршум. След като остана сам, а тълпата около него се разбяга, поредният куршум се беше забил на сантиметри от тялото му.

Бен Вердикс разбра, че той е целта на онзи, който стреляше.

* * *

Мостът Понте Систо

Анджелина направи няколко подхранвани от адреналина крачки и паниката напълно превзе съзнанието й. В следващия момент осъзна какво се случва, а един глас закрещя с пълна сила в главата й. Всички сме мишени, всеки един от нас на този мост. Всички, които сме се събрали край реката. Всички сме…

Последва нов изстрел и бордюрът до десния крак на Анджелина избухна. Тя изгуби равновесие и цялата й тежест падна само на единия глезен, но инерцията й позволи да продължи напред и да остане на крака, като бедрата й заработиха още по-усърдно.

Пореден изстрел. Пореден невероятен пропуск.

Една кола зави рязко, за да не я удари, а шофьорът наду клаксона. Цялото тяло на Анджелина беше плувнало в пот — както от страха, така и от усилията, които влагаше, за да се измъкне.

Четири изстрела. Имаше чувството, че е магнит за тях.

Петият изстрел пропусна левия й крак с по-малко от милиметър и в този момент — изпълнен с хаос и суматоха — Анджелина осъзна, че изстрелите не са случайни. Тя не просто се беше озовала близо до стрелбата. Тя беше мишена.

Обзе я паника и това я накара да побегне още по-бързо.

* * *

От другата страна на улицата по „Лунготевере деи Тебалди“

— За бога, застреляй жената! — изкрещя на партньора си мъжът на име Ридолфо. В гласа му се усещаше раздразнение и нетърпение.

— Ще го направя — отвърна изнервен по-мършавият от двамата, чието красиво лице беше изкривено от недоволство и концентрация. — Просто… потърпи малко, мамка му.

Вторият мъж, Андре, който беше по-малък от партньора си с три години, беше вдигнал пистолета на нивото на очите си. Движеше се бавно в опит да проследи жената, която бягаше по натоварената улица.

Потърпи? Ридолфо не можеше да повярва, че Андре не успя да я свали с първия изстрел. Вече изстреля шестия, а жената продължаваше да е жива и непокътната… а това не беше целта им. Вероятно вече беше разбрала, че е мишена, което още по-малко се нравеше на Ридолфо.

Андре не биваше да й позволява да живее толкова дълго. Хората, които знаеха, че ги преследват, се опитваха да се защитят, както правеше тази жена сега. Мишената им определено не беше експерт в измъкването, но въпреки това бягаше към една странична уличка. Търсеше прикритие. Притежаваше добри инстинкти.

Андре отново дръпна спусъка, но както и предишните пъти, натисна прекалено силно чувствителната механика на това изящно произведение на оръжейното изкуство. 102-милиметровото дуло на неговия „Глок 25“ последва движението на китката му. Куршумът отиде встрани и се заби в една паркирана кола на цял метър от мишената им.

— Проклятие, каза ми, че знаеш какво правиш!

Другият мъж не го погледна, но Ридолфо беше наясно, че забележката му ще го вбеси. Нека. Андре го беше уверил, макар че и двамата не бяха професионални убийци, че знае как да стреля с пистолет.

Ридолфо беше предположил, че в това влиза и правилното насочване на оръжието.

— Цели се в гърдите й и после премести дулото с няколко сантиметра напред, за да компенсираш скоростта й — инструктира грубо мъжът, като знаеше, че ще имат видимост към жената само още няколко секунди. Тя се придвижваше бързо — като даваше всичко от себе си — към отсрещната страна на натоварената улица. Шмугваше се между колите, избягваше ги и отново хукваше напред. — След това натисни леко спусъка, а не го дърпай.

Миг по-късно глокът на Андре отново оживя. Куршумът полетя към мишената си, но за пореден път се вряза близо до нея, а не в гърдите й.

— Мамка му! — изкрещя Ридолфо, а от устата му полетя слюнка. Андре нямаше нужда да го укоряват. Самият той беше бесен на себе си, а целият му врат беше плувнал в пот.

Насочи отново пистолета, но вече беше прекалено късно. Червенокосата жена се беше скрила между сградите от другата страна на улицата.

Мишената беше избягала.