Том Фокс
Седмата заповед (59)

59

В библиотеката на църквата „Свети Павел от Кръста“

Призоваването на човека, който беше „дал“ текста от плочката на отец Алберто, беше неочаквано събитие, което накара Анджелина и Бен да седнат на ръба на столовете си. Архиварят, който беше напълно убеден в божествената намеса в случващото се в Рим, беше любопитен как предаването на текста беше изиграло роля във всичко това. От своя страна Анджелина, която не вярваше, че паранормалното е отговорно за така наречените напасти, които според нея бяха изцяло човешко дело, искаше да разбере кой е следващият играч в тази поредица от актьори.

Никой от тях не очакваше да види фигурата, която влезе в стаята след малко.

— Бенедикт, предполагам, че познаваш Лорънс де Лука, който е с нас през последните седем месеца — изрече спокойно отец Алберто. Тъй като нямаше достатъчно столове, възрастният чистач застана изпънат като струна, доколкото това му беше възможно, до седналите.

— Доктор Кала — продължи свещеникът, — искам да ви представя този човек, той е член на нашето паство.

Лорънс кимна колебливо и си придаде вид на човек, който няма никаква представа защо е повикан тук. Носеше работни дънки и бяла тениска, които му стояха като на закачалка — тялото на мъжа отдавна беше изгубило живителните сокове на младостта. Лорънс беше кльощав, но не и мършав, косата му беше по-скоро бяла, отколкото сива, и макар да се беше обръснал, по лицето и врата му имаше набола брада в същия цвят като косата. Бялото на очите му беше пожълтяло, но сините ириси в центъра му все още бяха живи.

Анджелина забеляза още нещо в тези очи. Не беше само от възрастта, изненадата или набожността. В тях имаше гняв.

Обзе я подозрение. Гневът винаги разкрива много.

— Радвам се да се запознаем — отвърна колебливо Лорънс и кимна любезно на жената, а след това и приятелски на Бен, върху когото погледът му се задържа малко по-дълго — двамата вече се познаваха.

— Тъкмо си говорехме с доктор Кала — продължи отец Алберто, — която иска да разбере как съм получил пълния текст от плочката, който беше публикуван едва вчера. Онзи, който ми даде миналата седмица.

— Миналата седмица? — изуми се Анджелина. — Не ми казахте, че го имате от толкова дълго време! — Историята на свещеника ставаше все по-невероятна и по-невероятна.

Веждите на Лорънс, които бяха изненадващо черни въпреки възрастта му, се повдигнаха.

— Отче, сигурен ли сте? Обикновено не говорим за…

— Сигурен съм, братко — внимателно го прекъсна свещеникът. — Те желаят да научат истината. Моля те, не се страхувай. Кажи им.

Чистачът очевидно се чувстваше все по-неудобно с всяка изминала секунда, макар Анджелина да забеляза, че гневът му не е толкова престорен, колкото срамът и колебанието.

Лорънс наблягаше предимно на тях, когато отговори:

— Получих съобщението от единственото възможно място. — Очите му се спряха на едно петно между столовете на Анджелина, Бен и отец Алберте. — От Бог.

Жената искаше да го прекъсне. Стига толкова глупости. Скептицизмът й отдавна беше достигнал границата си, но имаше нещо странно в държанието на чистача. Нещо странно в начина, по който изричаше думите през зъби. Нещо не беше както трябва. Имаше нещо различно от очевидното, че Господ не превежда плочки с акадски текстове, които после да прати на възрастни чистачи, та дори да бяха едни от най-набожните хора на света.

— Анджелина, моля те, не се ядосвай — прошепна Бен, за да се опита да я успокои. Той знаеше, че подобна дискусия ще я изнерви още повече. — Всички тук правим точно това. Приемаме делата и думите на Духа.

— Как точно го правите? — попита жената, без да сваля очи от Лорънс. Въпросът накара Бен да млъкне. Думите й не бяха предизвикателни, нито обидни. — Кажете ми как Бог ви разкри превода.

Лорънс не отлепи поглед от пода, но като че ли веднага започна да рецитира добре заучена реч за естеството на харизматичните видения. Песните и молитвите издигнали душата му, освободили го от тежките окови на светските мисли и отворили сърцето му за Бог. В екстаза от всичко това той усетил как Духът се стоварил отгоре му като огнени езици и му заговорил непознати думи направо в дълбините на душата му.

Чистачът описваше случилото се някак си безчувствено. Може би защото беше запознат с този феномен, помисли си Анджелина, Бог да му говори. Или пък имаше нещо друго в тази липса на емоции. Нещо, което старецът криеше дълбоко в себе си.

— Точно така се случват тези неща — потвърди отец Алберто. — Когато най-малко ги очакваме.

— Лорънс получи цялото откровение — добави Бен. — Части от него се появяваха през цялата седмица от различни членове на паството. Парченце тук, парченце там. Накрая на Лорънс му беше изпратено всичко.

— И седмица по-късно — започна чистачът, — точно вчера, чухме в новините, че е открита някаква плочка, и в интернет беше публикувана нейна снимка. Тя потвърди всичко, което ни беше изпратено.

Анджелина усети, че Бен е затаил дъх. Благоговееше. Свещеникът срещу нея беше изключително спокоен, сякаш Божията воля и случващото се в града потвърждаваха вярата му.

Що се отнасяше до Анджелина…

— Лъжете — заяви на мига тя. Думите й бяха директно насочени към чистача, който се ококори насреща й. Вратът му започна да почервенява. — Лъжете. Вие сте измамник — повтори по-твърдо жената.

— Анджелина! — скастри я отново Бен.

Лорънс се обърна към отец Алберто възмутен. Цялото му лице беше почервеняло.

— Отче, моля ви, накарайте тази жена да престане да сипе обвинения. Защо ме повикахте? Тя не е вярваща. Нищо не знае!

— Знам, че лъжете — излая Анджелина.

— Стига! — провикна се Бен.

— Не! — Думата не беше изречена от жената, а от Лорънс. Чистачът се изпъна още повече. Дишаше тежко, а лицето му беше изкривено от гняв. Чашата му беше преляла. — Аз ще сложа край на това! — изръмжа той. От устата му се разлетя слюнка.

В ръката си държеше отвертка. Беше я стиснал толкова силно, че пръстите му бяха побелели.