Том Фокс
Седмата заповед (25)

25

Домашният офис на Емил

Единственият начин планът на Емил да успее, беше чрез интензивни приготовления. Успехът или провалът щяха да зависят изцяло от предварително свършената работа. Действителната постъпка — получаването на онова, което желаеше най-много — беше лесната част. Привличането на вниманието на целия свят, манипулирането и направляването му изискваха майсторство.

Майсторство и помощ. Макар мисълта за маскирания ренегат да се нравеше на Емил Дюре, той знаеше от самото начало, че това не е реална възможност. Мъжете, които се захващаха с подобни начинания, винаги биваха залавяни и рядко преследваха толкова голяма награда, колкото неговата. Не, за да сработеше планът му, щеше да има нужда от екип, а вероятно и от няколко. Щеше да се нуждае от хора с качества, които самият той не притежаваше, които бяха готови да работят за дял от онова, което накрая щяха да спечелят. Защото дори най-малката порция от него си струваше рисковете, които щяха да поемат.

Емил беше започнал да съставя плана си от най-големия до най-дребния детайл. Четири месеца бяха посветени на задачата и с всеки изминал ден той беше все по-уверен в успеха си — разбира се, ако намереше правилните хора, които да го превърнат в реалност.

Интервютата бяха започнали миналата седмица.

От самото начало беше наясно, че ще има нужда от технологични специалисти. Емил не знаеше почти нищо за компютрите и технологиите, макар че не беше в пълно затъмнение относно основните устройства на съвременния свят. Имаше нужда от много по-способни хора — от онзи тип, които до болка познаваха всички подробности за онлайн информацията, телекомуникациите и индустриалните комуникации. Това бяха все неща, които Емил разбираше само като концепции. Затова беше намерил трио — група, за която го увериха, че е способна да направи абсолютно всичко… и определено всичко, от което имаше нужда.

Лидерът на малката групичка, мъж на име Вико Еспозито, беше открит след поредица от посещения в интернет кафенета, известни като свърталища на хакери, в чиито среди Вико се смяташе за нещо като легенда. На Емил му беше необходимо известно време, за да измисли как да се свърже с него, но когато най-накрая интервюто беше уредено, Вико се беше показал като таланта, от който имаше нужда: невероятни умения, подкрепени от морална гъвкавост, която му позволяваше да гледа на престъпната дейност повече като на честно предизвикателство, отколкото на нещо нередно или неетично. Вико имаше само едно условие, което не подлежеше на преговори, ако желаеха участието му в проекта: той беше част от трио и тримата мъже винаги работеха заедно. Емил не беше сигурен дали има нужда от такъв голям екип, но щом хакерът желаеше това, бог му беше свидетел, че заплащането нямаше да е никакви проблем.

Освен от технологии проектът се нуждаеше от значителна намеса и в публичните начинания, като индустриални строежи, изследователски екипи, електроразпределение и канализация. Това беше още една насока, в която Емил нямаше никакви познания, но именно Вико му беше препоръчал Бартоломео Скарси. Точните му думи бяха: „С него работихме по друг проект преди няколко месеца. Добър е. Завършва започнатото“.

Интервюто на Бартоломео беше проведено няколко дни по-късно и мина много добре. Мъжът беше груб, неприветлив, но напълно подходящ за работата, която Емил му беше подготвил. Той беше здравеняк, което щеше много да му помогне да се впише като строителен работник и участник в разкопки. Освен това познаваше публичните дейности, тъй като беше имал успешна кариера като строителен инженер, преди една нощ, изпълнена с прекалено много алкохол, да беше довела до края на всякакви мечти за бъдеще в тази насока. Оттогава работеше в тъмните ъгли на черния пазар.

— Ще си намериш партньор. Някой, с когото можеш да работиш — инструктира го Емил. — Някой, на когото имаш доверие. Разполагаш с две седмици да намериш правилния човек, след което искам да ми го доведеш, за да се запозная с него. — Мъжът изпълни обещаното точно както беше очаквал Дюре.

Най-належаща беше нуждата от екип за мокри поръчки. На Емил му беше трудно дори да използва фразата. „Мокри поръчки.“ Струваше му се като жаргон от екшън филм за ЦРУ, напълно непознат за човек, живял в научните среди. Възможно беше обаче, веднъж влязъл в действие, планът му да изискваше… адекватен отговор на възникнали в хода на събитията проблеми. Не можеше да си позволи целта да му се изплъзне само защото на пътя му се е изпречило някое препятствие.

Така че трябваше да има екип за мокри поръчки. За това му трябваха близки до него хора, на които да има пълно доверие и върху които да може да упражнява пълен контрол. Емил вече имаше идея кои щяха да участват в този екип, макар че щеше да му е необходимо време, за да се убеди, че синът му е подходящ за задачата. Ако го направеше партньор на Ридолфо, един от малкото истински приятели, които Андре имаше, тогава спойката щеше да е добра.

Днес обаче Емил трябваше да се съсредоточи върху настоящите си задачи. Интервюто, което насрочи за този следобед, беше едно от най-важните от всички.

Успехът на плана се криеше в неговата религиозна страна. В крайна сметка силата на Бог щеше да бъде използвана за негова изгода, а що се отнасяше до историческата част от религиозния аспект, Емил се чувстваше напълно в свои води — нямаше проблем да се позове на миналото и да даде примери от древността. Самият той не беше вярващ и не разбираше какво мотивира вярващите по целия свят.

Не отричаше, че се нуждае от някого, който беше наясно с това.

Мисълта продължаваше да се върти в главата му, когато на вратата на офиса му се почука.

— Влез — каза с твърд и силен глас Емил.

Вратата се отвори бавно. Човекът зад нея беше с набръчкано лице и стоеше леко прегърбен под тежестта на годините. Емил виждаше този човек за първи път, но фланелената риза и намачканите дънки го изненадаха. Той очакваше расо или черна риза с традиционната бяла якичка.

— Моля — покани мъжа, без да разкрива какво се крие в мислите му, — седнете. — Посочи един от столовете срещу него. Посетителят влезе, затвори вратата след себе си и седна.

— Аз съм Емил — представи се той. Това беше достатъчно предвид обстоятелствата.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна старецът. — Аз съм Лорънс де Лука.