Том Фокс
Седмата заповед (17)

17

Двадесет и шест дни по-рано

Болница „Фатебенефратели“, Централен Рим

— Почина ли?

Въпросът беше зададен неочаквано плахо, почти колебливо. За момент това изненада Бартоломео, тъй като Емил Дюре винаги държеше нещата под контрол. По-младият мъж трябваше да си припомни, че през всичките си години на тази планета шефът му никога не беше отнемал човешки живот, дори и не беше нареждал нечия смърт. Можеше да му се прости плашливостта, при положение че въпросът му — ако получеше положителен отговор — щеше да промени завинаги това.

— Така ми казаха — отвърна спокойно Бартоломео, макар че по телефона гласът му звучеше обиграно тъжен.

Точно това съобщение чакаше шефът му. Ясен отговор. Предварително проигран.

— Много съжалявам да го чуя — отвърна Емил, като продължи да действа по сценарий. Не беше лесно да се различи какво се съдържаше в гласа му — облекчение или тъга. — Чух, че е добър човек.

Бартоломео беше наясно, че шефът му отчаяно искаше да говорят за още много неща. Той беше човек на драматичните идеали, който постоянно трябваше да бъде „свалян от сцената“, на която показваше своята екстравагантност. Месеци наред Емил беше планирал хода на действията, които бяха довели до този момент и до всичко, което предстоеше, и желаеше събитията да притежават… мащабност.

В този ден всичко започна да се случва.

Миг по-късно Бартоломео чу как линията прекъсна. Бяха изиграли ролите си по сценарий. Нямаше какво повече да си кажат. Нямаше нужда от любезности или празни приказки. Името на Бартоломео не беше споменавано по телефона, а той не би посмял да използва това на работодателя си дори очи в очи. Между тях имаше доверие, което произлизаше от зависимостта им един от друг, доверие, което нямаше намерение да предава.

Емил му беше възложил една от най-важните задачи в цялата операция. Играчите бяха много и всеки от тях беше получил важна роля, но шефът беше доверил на него да се погрижи плочката да бъде открита в точното време и откривателят й да не оживее.

Две седмици преди „откритието“ Бартоломео се беше внедрил като временен работник в екипа по изследване и разкопки на Мануел Хереро. Той беше работил в строителството, преди да се заеме с незаконни дейности, така че не му беше трудно да изиграе ролята, а и опитът му позволяваше да работи с Хереро всеки ден. Така получи чудесната възможност да изсипе белия безвкусен прах в кафето на мъжа на сутринта, в която плочката трябваше да бъде открита. След това смачка и прибра в джоба си чашката, за да не може никой да я намери.

Бяха им обяснили, че патогенът ще унищожи тялото само за няколко дни и че ефектът му ще стане явен почти незабавно. Двете му действия — бързата му проява и ужасните мъки, които причиняваше — бяха част от изискванията.

Проклятията в крайна сметка трябваше да са такива.

По нареждане на Емил Бартоломео тайно беше наблюдавал нещастния човек през тези четири дни на мъки. Хереро беше „намерил“ плочката, която беше поставена на точното място на разкопките, за да бъде сигурно, че ще бъде открита и че всичко ще протече по план. Не беше приятно да се причинява подобно нещо на друго човешко същество. Патогенът разяждаше органите му с жестока ефикасност, от очите и ушите му течеше кръв, а от устата му — слюнка. Всичко това приличаше на филм на ужасите.

Онова, което предстоеше, беше изключително мащабно и невероятно прекрасно за цената на този един живот, така че не можеше да има място за никакви съмнения. Плочката, както се бяха погрижили, беше открита. Тя предвиждаше смъртта на откривателя си… така че нямаше друг избор.

Освен това не се ли казваше още от дълбока древност, че от време на време е необходимо някой човек да умре за благото ми другите?

Емил беше цитирал това на Бартоломео, докато двамата обсъждаха тази част от плана. Приписал беше думите на Исус, Пилат или на някого другиго от Библията. По-младият мъж, въпреки библейското си име, не ходеше на църква, затова не можеше да бъде сигурен.

Съмняваше се, че това ще е последният път, в който шефът му щеше да използва този цитат.