Том Фокс
Седмата заповед (72)

72

Пред „Сан Джовани ин Латерано“

Пламъците, които обгърнаха архибазиликата „Сан Джовани ин Латерано“, изгониха и малкото минувачи, които се скитаха наоколо. Река, мрак, мъгла… и пламнала огромна катедрала. Напастите, които спохождаха Рим, ставаха все по-агресивни. По-унищожителни.

Хората бягаха от триъгълния двор към улиците. Томас искаше да ги последва. Той гледаше изумен случващото се. От устата наоколо все по-често се чуваха думите „четвъртата напаст“. Младият мъж започна да се страхува. Той се обърна към Бен и двамата заотстъпваха назад от катедралата.

Архиварят сграбчи рамото на Анджелина и я дръпна към тях, но тя не искаше да помръдне. Бен забеляза, че се е загледала нанякъде, и погледна в същата посока.

— Онази кола — провикна се Анджелина, за да надвика шумотевицата от огъня и писъците на паникьосаните минувачи, които бягаха далеч от сцената. — Там е, откакто пламна огънят. Мъжете в нея не са помръднали.

Даже нещо повече. Не са мигнали дори.

Анджелина се опита да види лицата им, но разстоянието не й позволяваше.

— Не знам кои са — провикна се на Бен, чийто поглед също беше насочен към колата и неподвижните хора в нея, — но съм сигурна, че са точно онези ги, които вашият чистач спомена! Никой не седи и не наблюдава толкова спокойно нещо подобно!

След изричането на тези думи дойде и първото раздвижване от колата. Предните гуми се завъртяха и тя бавно се отдели от тротоара.

— Мамка му! — изрева Анджелина. — Тръгват си!

Имаше намерение да хукне след тях, но Бен я дръпна за тениската и не й позволи да го направи. Нямаше как да ги спрат, камо ли да ги хванат.

— Бен! — изкрещя жената и посочи към колата. — Те са единствената ни следа! Не можем да си позволим да ги изгубим!

Архиварят не отговори нищо. Просто я държеше здраво и гледаше потеглящата кола. Очите му се бяха залепили за номера й, а устните му го повтаряха отново и отново, докато не го запомни.

* * *

В колата

Бартоломео държеше здраво с две ръце кожения волан и не отлепваше очи от пътя. Хората бягаха панически наоколо, а колите излитаха от паркингите и не му се искаше да удари някого. Караше бавно и внимателно.

Въпреки концентрацията нямаше проблем да разговаря с човека до себе си.

— Тръгнаха ли всички? — попита той.

Янис говореше по телефона, кимаше и от време на време измърморваше „окей“ и „мхм“, докато му докладваха. След малко затвори старото мобилно устройство и се обърна към Бартоломео.

— Всички. Точно навреме, като по часовник! — Шофьорът не отмести очи, за да го погледне, но знаеше, че на лицето на Янис танцува усмивка. — Кръстът, както предвиди пророчеството, гори!

Янис заслужаваше да е доволен. Осъществяването на тази напаст беше благодарение на неговия гений. Възползваха се от дебелата мъгла, която произведоха за третата напаст и се увериха, че ще бъде най-наситена около четирите църкви, които щяха да използват за четвъртата. Под прикритието на непрогледната мъгла не беше особено трудно за четирите екипа да се приближат до обектите с маркучи под високо налягане, с които да напръскат с чист разтворител каменните повърхности, дървените тенти и всичко, до което можеха да стигнат. Налягането им позволяваше да пръскат стените, вратите и прозорците до пет метра височина, а това, увери ги Янис, щеше да е напълно достатъчно. Субстанцията беше много гъста и се изпаряваше много бавно, което означаваше, че щеше да е достатъчно добра, когато паднеше нощта и електронните спусъци — дистанционно контролирани устройства с размерите на пакет цигари, които екипите бяха поставили, след като напръскаха — бъдеха задействани чрез безжичен сигнал. Щяха да възпламенят концентрата и сградите веднага щяха да бъдат погълнати от пламъците. Химикалът гореше при ниска температура през първите тридесет-четиридесет секунди — така нямаше да погълне постройките на мига. Янис беше инструктирал химиците да прибавят минерал, който да оцвети пламъка в невъзможно синьо.

— Това ще направи напастта още по-интересна — беше заявил той по време на планирането. Изказването му беше накарало дори Бартоломео да се усмихне.

В момента обаче не се усмихваше. Знаеше, че напастта е протекла както бяха планирали, но нещо го безпокоеше. Докато чакаха да настъпи точният момент, в който да задействат процеса, Бартоломео забеляза тримата, които слязоха от автобуса и се насочиха към двора на архибазиликата.

Единият беше млад мъж, чието лице беше видял на един видеозапис миналата вечер. Той беше част от пиар маневрата, в която участваше и Лорънс. По-високият обаче… веднага го разпозна като човека, когото двамата с Янис трябваше да убият край реката вчера сутринта. Онзи, който се измъкна.

— Онези тримата на площада — каза Бартоломео най-накрая. — Познавам ги. — Третата трябваше да е жената, която Ридолфо и Андре трябваше да отстранят. Те също се бяха провалили.

— Аха — отвърна с изненадващо сериозен глас Янис. — И аз ги видях. — Той се хвана за предпазния колан. — Да обърнем ли? Да се върнем и да се разправим с тях? Така де, този път трябва да успеем, нали?

Бартоломео поклати глава. Разбира се, и на него му се искаше да се върнат. Не му се щеше да оставя недовършена работа. Но Емил беше повече от ясен: след като задействаха пламъците, всички трябваше да се върнат и да се заемат с последната част от плана.

— Те вече не са важни — каза Бартоломео, без да отпуска хватката си на волана. — Всичко ще приключи до сутринта.