Том Фокс
Седмата заповед (12)

12

Под Апостолическия дворец

Анджелина беше завързана с кабел, който притискаше ръцете й през последния половин час. Единият от похитителите й го махна, за да я освободи. Шокът да види познато лице на това странно място, я накара да се въздържи и да не засипе мъжете с порой от гневни възражения. Явно този, който командваше тук, остана доволен, че не последва истерична реакция.

Анджелина започна да разтрива зачервените си китки. Раменете и предмишниците й я боляха от неудобната поза, в която беше завързана, а краката й, осъзна едва сега, горяха от изтощение — беше се опитала да се измъкне, а ето къде попадна.

— Позволете ми да се представя официално — каза високият мъж, който очевидно командваше парада. Той се изпъна като войник. — Казвам се Ханс Хайнрих и съм майор от папската Швейцарска гвардия. Зад вас е моят сержант — вахтмайстер Йонас Вютрих, а до вратата — мъжът посочи далечния край на помещението, към затворената стоманена врата — е капрал Макс Йодер, който се присъедини към нас, за да се увери, че никой няма да ни прекъсне.

Анджелина чуваше думите, но не можеше да осъзнае значението им. Швейцарската гвардия? Доколкото си спомняше, това бяха легендарните лични охранители на папата, но Анджелина Атеистката нямаше никаква работа с папските приближени. Освен това тези мъже въобще не приличаха на гвардейците, които постоянно виждаше във Ватикана по време на честите си посещения с туристическите групи. Те винаги бяха облечени в церемониални одежди, които ги караха да приличат на танцуващи клоуни — в ярки цветове, контрастиращи на прекомерно широките панталони и нелепо изглеждащите яки. Мъжете в това помещение въобще не приличаха на тях. Те бяха елегантно облечени в сиви костюми с черни ризи, които прикриваха мускулести тела.

Швейцарската гвардия, ама друг път.

Нищо нямаше смисъл. Нито тези мъже, нито…

Хайнрих продължи да обяснява за себе си — или да лъже за себе си — но Анджелина вече не го чуваше какво говори. Умът й беше погълнат от лицето на мъжа, който седеше завързан на стола до нея. Тя определено не познаваше похитителите си, които и да бяха те, но в момента, в който погледна другия заложник, веднага си спомни, че се бяха срещали и преди. Докато оглеждаше лицето му, което беше изкривено от ужас, Анджелина се сети точно къде.

* * *

Преди деветнадесет месеца

Въпреки неуспехите в живота си Анджелина не губеше надежда за бъдещето, макар че четиридесет и трите молби за работа, откакто получи научната си степен, можеше да се броят за провал. Шибани четиридесет и три молби. Тя си позволяваше да изрича ругатни наум, които принципно успяваше да спести в речта си. Двадесет и седем интервюта. Никакъв резултат. Анджелина Кала, професор по древна история, та дори и асистент-изследовател по древна история… По дяволите, би се съгласила да започне работа и като машинописка в университета, само и само да получи шанс да се занимава с древна история. Мечтите й обаче не се превръщаха в реалност.

Мъжете около нея даваха всичко от себе си, за да я лишат от надеждите й. По-скоро не мъжете, а мъжките индивиди. Нямаше смисъл да го премълчава. Анджелина беше с кръгло лице и красиви лунички по него, подкрепено от хубави цици и наперено дупе — още от раждането си беше екипирана с всичко необходимо за живота, но искаше да изгради кариера, която да й спечели уважението на мъжете, а не само да гледа как лигите им потичат, като я видят. Полето, в което искаше да успее — науката — беше окупирано предимно от мъже, както в Италия, така и по целия свят. Това беше сфера, която малко или много продължаваше да бъде затворена за онези италианци, които не отговаряха на изискването „трябва да имаш пенис, за да минеш оттук“.

Анджелина беше приемала доминацията на другия пол в това поле смело въпреки предизвикателствата. Всеки път беше готова да се предаде, но си напомняше, че все още не е ударила дъното. Не беше бездомна, а и не й се беше налагало да спи в канавките. Само че не беше убедена, че трябва да се успокоява с подобни падения, защото те не бяха особено реалистични. Анджелина не се страхуваше да изпадне в забвение, страхуваше се от посредствеността. Големият успех или големият провал идваха с причина — човек трябваше да е изключително добър или изключително лош, за да стигне до една от тези крайности. Зациклянето по средата не изискваше нищо, но и не предлагаше нищо. Анджелина се намираше точно там — между два полюса, които с всеки изминал ден й се струваха все по-близо до нищото. До застоя.

Само на едно от местата в това свое ходене по мъките успя да извлече някаква полза. Преди месец и половина кандидатства за изследователска позиция в Архива на Ватикана. Помощник. Младши. Архивар. Анджелина усети неприятния вкус в устата си, когато си спомни обидно ниския пост, за който беше прекалено квалифицирана, но и за него „някак си“ успяха да я отхвърлят. В този момент вече беше готова да кандидатства за каквато и да е работа в своето поле на изява, колкото и унизително ниско в йерархията да беше. Единственото, което искаше, беше да не бъде дискриминирана. Така винаги можеше да се издигне нагоре. Можеше да положи основата и да се изстреля към върха. Или поне такъв беше планът. В крайна сметка нещата се бяха развили другояче.

— Всички сме много впечатлени от работата ви, госпожице Кала — започна водещият интервюто, добре познатият старши архивар кардинал Едоардо Оберти, който, забеляза Анджелина, нито веднъж не я нарече „доктор“ — титла, която той беше наясно, че й принадлежи. Говореше й учтиво, сериозно и надуто.

— Очевидно е, че сте специалист в областта си. Всяка препоръка за вас говори за голям интелект и за това, че сте една силна личност. — Тази забележка беше отправена от друг мъж от участниците в интервюто, но Анджелина не помнеше от кого точно. Всичките й изглеждаха еднакво, клонинги на едно и също лице със сива коса и намачкан костюм. Всичките бяха мъже, разбира се.

— Това е работа, при която се ценят подобни квалификации — вметна друг от клонингите. — Има само една посока, в която може да се отправи един млад човек, отдаден на науката, и тази посока е нагоре.

Тези думи бяха изречени толкова окуражително, че Анджелина щеше да се почувства унизена, ако вече не беше свикнала с подобно отношение. Вместо това тя просто се усмихна и кимна леко с глава, за да инсценира благодарност за нещо, което не беше нищо повече от прикрити в арогантност обиди.

Анджелина беше изгубила вяра във всички тях. С изключение на един — старши архивар на име Бен Вердикс, който беше назначен за неин придружител по време на еднодневното й посещение и който трябваше да я разведе из архивите, да й обясни каква е работата на различните вътрешни екипи и какви са настоящите проекти. Той беше изключително мил мъж, вероятно седем-осем години по-възрастен от нея, но с качества, които го караха да изглежда много по-мъдър и — колкото и парадоксално да звучеше — със съвременни разбирания, които при другите възрастта често опорочаваше. Вердикс беше погълнат от работата си човек, който се чувстваше изключително удобно между рафтовете с книги и изпълнените с папки помещения. Той бликаше от енергия и ентусиазъм, докато вървеше малко пред нея — вероятно за да не е толкова близо до особата й, тъй като изглеждаше изключително срамежлив — и обясняваше различни исторически данни. Анджелина се зарадва, че вижда подобни качества и у друго човешко същество. Имаше нещо мило в постоянното му повтаряне на едно и също изречение през целия ден: „Мога да ви уверя, че работата много ще ви хареса“. Думите не звучаха снизходително, когато излизаха от неговите уста, а „Пожелавам ви успех!“ беше напълно искрено.

В крайна сметка интервюто беше завършило като всички останали. Любезни усмивки и ръкостискания. Обещания, че решението ще бъде взето съвсем скоро. Обещания, които противоречаха на фактите, защото никой в стаята не вярваше, че Анджелина има някакъв шанс да получи позицията. Това беше потвърдено след два дни с писмо, което вероятно беше напечатано още преди интервюто. Поредният отказ, който можеше да добави към купчината.

Това беше. Последната капка, от която чашата преля. Колкото и изтъркано да беше клишето, то добре описваше положението й. Стига толкова. Време беше да признае поражението и да започне да се оглежда за някаква друга работа.

* * *

Когато махнаха кабелите, с които бяха вързали ръцете на мъжа до нея, Анджелина се убеди, че изплашеното изражение принадлежи на същия Бен Вердикс, когото беше срещнала преди толкова много месеци в Тайния архив на Ватикана. Тогава изглеждаше мил, а сега — ужасѐн.

— Предполагам, че се познавате — прекъсна мислите й монотонният глас на мъжа, който се представи като майор Ханс Хайнрих. — Докладите ни сочат, че вече сте се срещали.

Анджелина се обърна към него.

— Докладите ви… ранговете… отвличането за „наша безопасност“. — Тя поклати раздразнено глава, след което посочи Бен. — Да, срещала съм се с този мъж преди, но нямам намерение да стоя тук и да обсъждам минали събития, докато не ми обясните какво, по дяволите, става в действителност. И стига с тези глупости за Швейцарската гвардия и „належащите обстоятелства“. Или ни убийте и да приключваме, или започнете да говорите проклетата истина.

Анджелина изрече последните си думи с всичката дързост, на която беше способна, но в мига, в който напуснаха устата й, осъзна какво всъщност е изрекла, и застина.

Мамка му, жено, необходимо ли е да обличаш в думи всичко, което ти дойде на ума?

Хайнрих отново реагира на тази вулгарност — или богохулство, както биха го нарекли набожните — с неудобство.

— Доктор Кала, досега не съм ви излъгал за нищо и нямам намерение да го правя в бъдеще — отвърна мъжът, който бързо се беше окопитил. — Смятам да сторя точно това — да ви обясня ситуацията — което ще е в полза както на вашите, така и на моите интереси. Защото, макар доктор Вердикс да знае малко повече от вас за настоящото положение, изглежда, че никой от двама ви не е много наясно с него, както смятахме до момента.

Анджелина отново погледна Бен, чието лице продължаваше да е бледо, а сега и изкривено от изненада. Той я погледна неволно и погледите им се срещнаха за първи път. В очите му се четеше единствено изумление.

— Ако смятате да обяснявате, обяснявайте — настоя тя, като се обърна към майора.

Мъжът си взе стол и седна пред нея.

— Важно е да уточним доколко сте запознати с една определена плочка.