Том Фокс
Седмата заповед (66)

66

„Виа Паузания“

Домът на Томас Насимбени

В късния следобед стигнаха до безличния вход на апартамента на Томас. Тъй като пазарът на имоти в Рим беше също толкова скъп, колкото във всеки друг голям европейски град, младият мъж можеше да си позволи само това малко жилище. Тясната дневна преливаше в малка кухня, спалня с двойно легло и баня. Апартаментът беше малък дори когато само Томас си беше у дома, а с още двама души изглеждаше направо миниатюрен.

Младият мъж беше обзавел дома си обикновено. Светлозеленото и кремавото принципно създаваха приятна атмосфера, но в случая само подчертаваха измъчения външен вид на гостите. Томас, който изглеждаше най-добре от триото, имаше кръв по ръцете и предмишниците, тъй като държа тялото на отец Алберто, докато не пристигна линейката. Анджелина и Бен бяха в много по-окаяно състояние. Имаха размазана кръв по дрехите, ръцете, лицата и косите си. Блузата на жената беше разкъсана до дясното й рамо, а десният крачол на панталона на архиваря представляваше едно голямо пурпурно петно — той беше клекнал в локвата до тялото на Лорънс, за да провери дали чистачът е мъртъв. Томас ги беше превел по заобиколен път от църквата до апартамента си, защото осъзнаваше, че колкото и да е изумено римското население, гледката на трима души, изцапани с кръв, щеше да го обезпокои.

На топлата светлина в дома на младият мъж всички изглеждаха като излезли от филм на Уес Крейвън^[1].

— Мисля, че няма да е зле да се преоблечеш — каза Томас на Бен.

Архиварят се огледа. Може би във всеки друг момент от живота си щеше да се паникьоса, като видеше кръвта на друг човек върху себе си, но не и сега — само повдигна вежда при гледката.

— Май си прав — съгласи се той. — Освен ако нямаш невероятна пералня.

— Използвам онази, която се намира на моята улица — отвърна Томас, — но имам дрехи в гардероба. Малко по-висок си от мен, но мисля, че ще ти станат.

Младият мъж изчезна за момент и остави Анджелина и Бен да оглеждат странните привидения, в които се бяха превърнали. Жената като че ли имаше намерение да каже нещо, когато Томас се завърна от спалнята си.

— Тези трябва да ти станат. — Той подаде на Бен чифт панталони в цвят каки и жълта риза с отворена яка. Отгоре им имаше боксерки и сгънати черни чорапи. — Ей там е банята — посочи някъде зад кухнята.

— Не съм убеден, че можем да си позволим да останем толкова дълго, че да се изкъпем — отвърна Бен, — но определено ще се възползвам, за да си измия лицето и ръцете. — Погледна надолу и видя, че обувките му са целите в кръв. — Както и обувките.

Бен взе дрехите от Томас и се оттегли в спалнята. Анджелина се приближи до по-младия мъж.

— Ами аз? — попита го тя. — Не мога да остана така.

— Дай ми минутка да взема някои дрехи за мен — отвърна Томас. — Мога да се преоблека в спалнята, докато Бенедикт е в банята. Ще ти осигурим достатъчно спокойствие.

Анджелина отново се изненада, като чу да наричат Бен „Бенедикт“. Смяташе, че умалителното идва от Бенджамин, а не от толкова благочестиво име като това на основателя на Бенедиктинския орден.

— Не се безпокоя, че няма да има къде да се преоблека, а какво да облека — отвърна Анджелина. Тя погледна облеклото на Томас, което много приличаше на онова, което беше дал на Бен, а вероятно и на онова, което беше в гардероба му. Стилът му обаче съвсем не беше основният проблем, а голямата разлика в размерите им.

Томас се усмихна срамежливо.

— Аз… приятелката ми… мисля, че има някакви нейни дрехи в чекмеджето под леглото. Вероятно ще ти станат.

Младият мъж се изчерви, сякаш думите „приятелка“ и „легло“ не биваше да се използват в едно и също изречение.

— Приятелка? — учуди се Анджелина, като видимо се възползваше от срама му, за да се пошегува с него. — Как може такова добро и набожно момче да прекарва нощите си с жена? — Тонът й беше добродушно закачлив, но това не попречи на Томас да придобие нови нюанси на пурпурния цвят.

— Моля те, не казвай на Бен — примоли се плахо той.

Анджелина се спря, защото разбра, че е много засрамен. Зачуди се дали предбрачното съжителство не беше грях в тяхната малка общност.

Ако не е откровение, зашептя един глас в главата й, значи е правило, което да внушава вина, така стоят нещата при набожните хора.

Анджелина поклати глава и го погледна с мило изражение.

— Не се тревожи, Томас. Тайната ти няма да бъде разкрита. — Усмихна му се. След малко младият мъж се върна с комплект женски дрехи в ръце — модерни избелели дънки и прилепнала тениска. Не бяха точно по неин вкус, но щяха да свършат работа.

* * *

Двадесет минути по-късно тримата бяха измили кръвта от себе си, бяха се облекли в предложените от Томас дрехи и се бяха привели в приличен вид, доколкото беше възможно. Докато Анджелина миеше косата си под чешмата и я решеше с четката на домакина — интимност, каквато не беше предполагала, че някога ще сподели с мъж, когото не беше познавала допреди няколко часа — Томас беше сложил чайник на котлона и беше извадил кутия с бисквити от шкафа. Когато Анджелина излезе от банята, на масата чакаха три чаши със силен чай.

Бен и Томас разговаряха, когато тя се присъедини към тях, взе една от чашите и я доближи до устните си. Господи, давам вечната си душа за едно кафе. Но побърза да се скастри. Чаят също не е зле. Може би ще успееш да запазиш вечната си душа.

Бен се засмя на нещо, което Томас му каза — това беше първият път, в който се разсмя, откакто двамата бяха влезли в Архива. Струваше й се, че е минал цял един живот оттогава, макар да не бяха изтекли дори двадесет и четири часа.

— Трябва да разберем какво е имал предвид под ги — намеси се в разговора Анджелина. Нямаше значение, че ги прекъсва, трябваше да се заемат с важните проблеми. — Затова дойдохме тук. Да се заловим за работа.

Усмивката на Бен стана още по-широка.

— Защо не седнеш, доктор Кала. — Архиварят посочи мястото на дивана до себе си. Употребата на титлата й явно беше нарочно. — Двамата с Томас обсъждахме точно това.

Бузите на Анджелина почервеняха. Все така става. Тя седна на дивана и отпи нова глътка от чая си.

— Е, някакви предложения?

— Може да е някоя друга религиозна група — отвърна Томас. — Тъкмо казвах на Бенедикт, че Лорънс се присъедини към нас преди шест-седем месеца. Може да са били малко повече, не си спомням точно. Дойде без никаква информация за миналото му, но това е нещо, характерно за повечето от нас. Никой не би те накарал да разкриеш миналото си, освен ако сам не искаш да го сториш.

— Винаги се държеше мило с хората — намеси се Бен. — И беше много набожен.

— Точно това имам предвид — възпротиви се Томас. — Изглеждаше прекалено набожен, още от самото начало. Това понрави ли ти се?

Явно въпросът хвана Бен неподготвен. Той не отговори, само сбръчка обърканото си лице.

— Имам предвид, че на мен не ми хареса — продължи младият мъж. — Не ме разбирай погрешно, бях поразен, когато за първи път влязох в църквата. Ефектът й върху мен беше моментален. Майка ми е португалка, а баща ми — венецианец — две много далечни култури от тази, затова, когато преминах през вратите на „Свети Павел от Кръста“ за първи път, почувствах нещо уникално. Не бях изпитвал подобно нещо преди.

Бен бавно кимна, а очите му отлетяха някъде надалеч — явно също си припомняше първия път, в който беше влязъл в църквата.

— Но действителното влизане в нещата… — продължи Томас. — Имам предвид моленето на други езици, отварянето на душата за Божия глас, всичко това… ми отне известно време. Беше някак…

— Странно. — Бен намери думата, която младият мъж търсеше. — И при мен беше така. Семейството ми е много консервативно, що се отнася до религията. Да се докосна до нещо подобно, беше нещо съвсем ново за мен. Трябваше да се приспособя.

— Точно това имам предвид! — Томас се изправи на стола си срещу дивана. — Лорънс като че ли нямаше подобна нужда. Просто се появи, мил и чаровен, и напълно отворен за Божия глас. Помня, че се присъедини към мен по време на една екстатична молитва два дни след пристигането си.

— Извини ме — прекъсна го Анджелина. — Какво имаш предвид под „екстатична молитва“?

— Това е специална молитва… преживяване — обясни Томас. — Когато човек наистина е докоснат от Светия Дух, има чувството, че полита в небесата, че напуска тялото си.

Прилична доза ЛСД би сторила същото, помисли Анджелина, но запази мислите за себе си, повече от уважение към Бен, отколкото към религията. Все още не можеше да си обясни как един интелигентен мъж като него може да вярва в подобни неща… в такива екстатични молитви.

— Обикновено на новодошлите им е необходимо доста време, за да достигнат подобно ниво — продължи с обясненията Томас, — но Лорънс беше точно до мен и говореше на Духа само след два дни. — Младият мъж поклати глава разочарован. — Може би това е било знак, че нещо не е наред. Може би е означавало, че е бил част от някоя друга група. Възможно ли е да е искал да ни опозори? Много хора желаят подобно нещо.

— Защо? — попита Бен. — Той не ни е вредил, даже се превърна в един от най-отдадените ни членове. Отец Алберто беше близък с него.

— Може би това… може би това също е било знак. Може би отец Алберто е бил заблуден от него. — Томас пребледня. Вероятно осъзна, че свещеникът, когото боготвореше, можеше да се окаже измамен.

Бен поклати енергично глава.

— Не мога да го повярвам. Отец Алберто е пророк. Щеше да прогледне през лъжата.

Анджелина го изгледа скептично.

— Никой не е безгрешен, Бен. — Ама че коментар, и то пред двама католици. — Томас може да се окаже прав. Вероятно Лорънс е искал да опозори църквата ви, като я свърже с няколко фалшиви чудеса. Стремил се е да ви докара срам и позор. Не можеш да кажеш, че не е правено и преди.

— Явно доста са се постарали — отвърна архиварят. Усещаше, че това не е правилната посока, но трябваше да разгледат всички варианти. — Има много по-лесни начини за опозоряване. Да спреш електрозахранването на целия град? Да използваш цялата канализационна система, за да опушиш населението? Съжалявам, но ми се струва доста преувеличено.

Анджелина не беше готова да се откаже от потенциалните религиозни мотиви на Лорънс, но трябваше да признае, че Бен има право.

— Какво мислиш, че е тогава, щом изключваш участието на друга религиозна група? Тероризъм? Жадни за власт сектанти? — Думите имаха странен вкус в устата й, но тя искаше да намери отговори на въпросите си.

— Аз също се сетих за подобни варианти — отвърна Томас, — но не мога да си обясня как тези напасти биха се определили като терористичен акт. Съгласен съм, че са неприятни, но досега не са наранили никого.

Стомахът на Анджелина изкъркори. Тя отхапа бисквита, за да го успокои.

— Речната вода не беше отровна, когато почервеня — продължи Томас. — Или поне така съобщиха по новините. Спирането на електрозахранването в целия град е драматично събитие, но повечето места, на които може да бъде застрашен човешки живот — като болници и подобни — разполагат с генератори именно за такива случаи. Така че и тази напаст не беше смъртоносна. Що се отнася до мъглата… Досега не съм чувал за терористична група, чиято цел е да накара цял един град да кашля и да си търка очите.

Анджелина не успя да потисне смеха си. Добро момче. Имаше мозък зад тази негова набожност.

— Значи, всички „напасти“, както сам ги наричаш — каза накрая тя и избърса устата си, — са били символични. Привлекли са вниманието на хората, но нищо повече. Какъв е смисълът?

— Отново се връщаме на пророчеството — отвърна Томас автоматично. — Вероятно сме го разбрали грешно. Пропускаме нещо важно.

— Стига с това пророчество! — скастри го Анджелина. Доброто настроение бързо я напусна и беше заменено от раздразнение. — Вие двамата не разбрахте ли, че цялата тази работа с „пророчеството“ е измама? За бога, вече трябва да сте стигнали до извода, че плочката е фалшификат. Как е фалшифицирана и от кого — не знам, но някой го е сторил и очевидно бившият ви чистач е имал нещо общо с него. Това „откровение“, което всички сте получили… можел е лесно да ви го подхвърли. Прошепнал е правилното нещо на правилната жена и хоп, на следващия ден тя смята, че е получила видение. Поговорил е с някой мъж с правилния тон и отношение и след ден-два — изненада, онзи е получил видение за мъгла. Господи! Дори вашият свещеник каза, че Лорънс е човекът, „получил цялото видение“! Какви доказателства още ви трябват? Вие двамата трябва да си отворите очите, мамка му!

Анджелина усети как се изчервява. Винаги ли трябва да си толкова груба, жено?, скастри се тя. Видя изражението на Томас и осъзна, че думите й са го наранили.

Бен от своя страна не изглеждаше наранен. Беше се замислил за нещо.

— Мисля, че Томас е прав — каза най-накрая той.

— О, по дяволите, Бен, много съм изморена за подобни…

— Признавам, че нямам представа дали е измама, или не — прекъсна я бързо той. — Но точно сега това не е най-важният въпрос.

Анджелина сви вежди.

— Така ли?

— Разполагаме ли с превода? — попита Бен. Той се приведе напред, от цялото му тяло струеше ентусиазъм. — На целия текст?

— Почакай — отвърна Томас. Без повече приказки младият мъж се изправи и отиде в спалнята, където бръкна в джоба на панталоните, с които беше облечен през деня. Върна се с един лист.

— Тази сутрин получихме копия по време на молитвата в домашната църква. — Младият мъж подаде сгънатия лист на Бен, който бързо го разгърна и зачете. Кимна, сякаш прочетеното потвърди изникналата в главата му идея.

Миг по-късно отмести подноса с бисквити настрани и постави листа върху малката масичка за кафе.

— Всички сме запознати с първите редове — каза Бен и прокара пръст по тях, — че откривателят ще умре, което и стана. Че реката ще почервенее, което и стана. — Пръстът му продължи да се движи. — Мракът… мъглата…

Анджелина се приближи до него и насочи вниманието си към превода.

— Но не сме обръщали достатъчно внимание на следващите.

Бен се наведе над листа и зачете на глас:

На четвърто място ще е огнен кръст, който ще погълне светините в центъра на Светия престол.

И тогава ще настъпи моментът, в часа на първата светлина на третия ден от началото на тези събития, когато над мястото, на което почива Скалата, зората ще бъде възпряна, а слънцето ще бъде изличено от небето.

След като прочете и последните думи, архиварят погледна Томас и Анджелина.

— Независимо дали е фалшификат, или не, плочката представлява нещо важно. — Очите му се разшириха.

— Какво по-точно? — попита Анджелина.

— Карта.